Откритие
Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…
През август въздухът мирише на сбогуване.
Надипля лятото златистата си дреха,
отръсква песъчинки от сандалите,
прибира в куфара седефените гривни,
дарени от морето на разсъмване…
Когато най-накрая
се загърне в облачния шал,
ще бъде най-възможно близко
до тъга.
Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.
Алтернативно
Там, където не искам да бъда
радостта е несподелено откритие.
Там, където не искам да бъда,
любовта е неосъществено понятие.
Там, където не искам да бъда
усмивката винаги е в почивен ден.
Там, където не искам да бъда,
хвърчилата са забранени,
птиците са с дрипави криле,
пеперудите – сиви,
а нощта – какавидена.
Там, където не искам да бъда,
всички врати са заключени,
пътищата – завързани,
реките – пясъчни,
часовниците – неми.
Там, където не искам да бъда
винаги ще се подминавам.
Трябва да има пролука,
през която да се измъкна.
Трябва!
Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат в обитатели.
И няма значение
дали паяците са повече от ъглите.
Градът отново е с дъждовната си дреха.
Качулки и чадъри скриват лятото,
което тича босоного през тревата
с нозете на момичето от вчера.
Дъждът през лятото… О, той ни е приятел!
Дарява всеки с щедрата си ласка.
Под капките единствено трепери
допусналият зимата в сърцето си.
Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво в коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.
Там, където осъмвам,
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
Няма те.
Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017