Невидимо
Престани да играеш
на малкия принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…
Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.
***
Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър
И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.
Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни
щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….
По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.
18.03.2017 г.
***
Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017
Впечатляващо! Философски задълбочено и метафорично красиво послание!Поздравления!!!:)))
благодарим!
сп. „нова социална поезия“ се стреми да открие и привлече най-добрите съвременни български автори извън статуквото.
следете „нова социална поезия“!