***
очи, а всъщност
луковици без корен;
кога
цъфтиш,
момиче?
Еждер
Наведи се да опиташ от на извора водата
как клокочиш, стих отровен, в тинята заровен.
Змията да ти изпие очите от главата.
Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
смок не съм от сто години да се крия,
когато стъпих тук, различни демони ми обещаха
гердани – люспи на шарани
нося по врата си.
Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
змей не съм – дете на майка бледа,
когато идвах тук различни демони ми обещаха
белези от змийски зъби
нося по гърба си.
От амулети нямам място
повече за грешки,
пръстите, за да изровят
стиховете почерняха.
зарибяваща дълбоководна дискотека за ценители
който ме познава, знае:
не обичам да танцувам,
а съм медуза, имам отговорности –
под мантията ми, там, където
още пипалата ми не са започнали,
там, където съм почти неонов и
блестя като ужасен надпис,
там поканих риби, които са събират
да танцуват
впрочем те са, казаха, шизофреници, чуват
музиката – с прости думи:
supersonic kettles под налягане
от очите ми потича чай
мастило черно, мислят си
‘какъв е кръвожаден’
от този ден планктона злобен,
който не поканих на купон
нарича ме ‘убиецът на октоподи’
текила
кожата има памет –
при лек натиск вдишва
черната първична маса
и киха небе
съзвездия – кактуси в чаши
Справедливост
Справедливост? Лозунгът гласи:
„Музиката, която всички обичаме”
От крадците на военни складове,
със сергии, отрупани целите
в маскировъчна екипировка и кубинки,
до продавачите на дини по пътя
за морето.
„Музиката, която всички обичаме”
е рафт от чалга дискове в бензиностанция.
Полето гори.
Вазата със слънчогледи от съня,
днес е първосептемврийска изгоряла нива.
Горските пожари са прегръдката,
в която първа скачаш и врабчетата ти
идват на прозореца ми, за да кажат: ЧАО.
Пчелите в меден рудник
работят неуморно, за да може вечер
искрите от огньовете
да скачат до небето и да стават на звезди.
Циганчетата ловят умряла риба
във водите на достъпно замърсения Караагач.
Някъде момче лови коли със палец.
Някъде поляк катастрофира в мантинела
Лозунгът гласи: „Внимателно шофирай. Някой
те обича.”
***
Ти си само кайсия, на летен
свети Атанас, почти възкръснала;
втори път готова за живот,
ставаш дом за много, но никой
не те припознава като плод:
за охлюва си по-сигурна черупка-пещера,
за мравката – магистрала, където да ходи,
за гъбката – мъхеста, нова гора.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017