Владимир Сабоурин: За първи път от създаването на Нова социална поезия ти си от другата страна на интервюто. Задавам въпрос на хрониста на събитията от точка нула. Как се чувстваш, разпитвана от чудовището Сабоурин?

Кева Апостолова: „Чудовището” Владимир Сабоурин е „чудовище” по рождение със завидно CV и магнетизъм. Чудовищата са смели, а той е и от породата на справедливите и моралните. Не е чудовище от моите сънища, а от сънищата на други – стряска ги и ги кара да тичат към тоалетните, за да останат пижамите им чисти. Владимир Сабоурин ( моля те да не ме прекъсваш и да не ме редактираш за хубавите думи които следват, иначе се отказвам от интервюто; добре, благодаря ти) написа великата си поетична книга „ Работникът и смъртта” с тема най-новата историята на България – тогава как мога да се чувствам, разпитвана от „чудовище”, което ми позволява да го наричам Влади и подари на литературата ни такава чудовищна книга?

В. С.: Няма да забравя първата ти реакция на Манифеста, един ден след публикуването му: „ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН МАНИФЕСТ”. Година по-късно?

К. А.: След манифестите на чужди литературни култури през миналия век, които са ме вдъхновявали, освобождавали и помагали да прекрачвам с вдигната над коленете пола свенливостта при писането, манифестът ме срази. Той ми показа, че не сме загубеняците в югоизточна Европа, които само се прекланят и кръстят пред преводни литературни чудеса, а можем да бъдем и секси – да оформим идеи, на които да подчиним сериозни търсения и защити в писмовния свят. Година по-късно някои момченца бяха изтръскани от шлифера на господ, премина се през естествен втори развод и сега, след всичките тези епизоди, манифестът изглежда по-силен и манифестен.

В. С.: Ти си театрал, за когото поезия и истина е кауза. Как се съчетават за теб театър и поезия?

К. А.: Думите са базовият елемент, връзката. Те са „би” – позволяват ми да ги чета и да ги пиша като поезия, позволяват ми да ги слушам и гледам като театър. Така тръгна и се разви животът ми – двурелсово. Иначе щях да страдам от луксация и да куцам, а сега дори понякога се качвам на токчета 12 см. Различна съм. В театралната ми работа съм делова, точна, екипна, докато в поезията съм стопроцентов егоцентрик и любовница на вдъхновението. Организирала съм различни и много премиери на специализирани броеве на списанието, на театралните му албуми и летописи, но никога не съм правила премиера на своя стихосбирка, а вече станаха девет, и отбягвам да взимам хонорари от публикации на мои стихотворения, не защото съм богата. През последните 30 години взех веднъж – беше ми изпратен по пощата. Имам специално отношение към своето присъствие в поезията, идеализирам го, пазя се да не бъда присвоявана, а изкушения не липсват. Тук стените са от друго естество и са единствените, които не искам да събарям, защото между тях се чувствам защитена.

В. С.: Защо според теб българският театър изпитва афинитет към лигавата поезия, в случай че изобщо забележи съвременната българска?

К. А.: От половин век гледам пристрастно театър. Никога не е бил по-сериозно застрашен от депрофесионализация, поради криворазбран капитализъм, отколкото сега. Вече съм проблемен зрител, гледането рядко е щастие. Да са живи и здрави пет шест седем осем много добри режисьори от различни генерации, които още държат тавана да не се срути. Българската сцена винаги е робувала на преводната драматургия и затова нашият национален театър няма лице, образ, с размазани фотоси е. Днешният игрален афиш, дори и на държавните театри, е омазнен от преводни булевардни заглавия. Някога, ако не е бил руснакът Николай Осипович Масалитинов, който да удари с юмрук и да каже, че национален театър се прави с национална драматургия, нямаше да имаме Йордан Йовков, например. Инерцията си тече, взима своите жертви и няма край. Трудно създаваме театрални творчески ситуации, а симулации, все гледаме към Министерството на културата, но министерствата не пишат манифести, а фактури.

В. С.: Лятото на 2016-та вече е история, в която мнозина искат да са във водещата мъжка роля. Какво се случи според теб?

К. А.: Миналото лято натрупванията се размърдаха, литературата се сепна от един глас (твоя глас), настръхна, спря за известно време да пише литературно и започна да мисли собственото си битие със силно изразени оспорващи се поведения: децибели и мълчание! Така тя призна, че е в морална нестабилност. Беше изречено на глас не само, че кралят е гол, но и че размерът на гордостта на голотата му е бил преувеличаван. Рискован вариант на поведение. Чрез манифеста беше направена необичайна покана да се премине в режим на радикални промени. Появиха се съюзници. Много твои колеги, мислеха като теб, но предпочетоха домашната, къщната подкрепа, пред барикадата, където понякога се умира. Появи се и копнежът, завъртя се и утопията с харизмите си. Тази ситуация накара да отделим едноминутно мълчание за литературните идейни и морални жертви, да помислим как да се избавим от голямата депресия, и как да вкараме естествения подбор в литературната ферма.

В. С.: В първата си реакция на Манифеста ти се самоопричисляваш към „смазаното от контрол поколение”. Ако продължа мисълта ти и я приложа към собствената си история, бих се самоопределил като обективно принадлежащ към времето, когато смазването се замени с пазарна смазка, капиталистически лубрикант. Как би описала случващото се с нас сега? Какво можем да знаем? Какво сме длъжни да правим? На какво можем да се надяваме?

К. А.: С нас все още се случва животът с неговите рога и вимета, под които коленичим и отваряме уста. Не можем да пишем гладни, но и не трябва да бъдем бозайници, които смучат вимето до разкървавяване. Знам че точно в литературата нарочната нивелация, изравняванията (изравняването като инструмент за контрол го живях през миналия век, то води до импотентност) са пагубни, защото литературата е сестра на бурите под дрехите, но трябва да разчистим място на морала в най-първичната му форма. Той не упражнява и не налага изкуствени селекции, не разпределя свободата по списък. При него естественият подбор е съществен, отсъстват предварителни списъци и генотипът прогресира природно. Какво можем да знаем ли? Можем да знаем, ако все още не знаем, че всичко е трева, а преди това е катастрофата, която пробива и най-охраняваните животи. Какво сме длъжни да правим? Не знам, но вероятно ще е добре да не правим нищо, когато нещото поиска това от нас. На какво можем да се надяваме? Че червейчето, което тръгва незнайно от къде, преминава незнайно през какво, няма успешно да пристигне в ябълката, която държим в ръката си.

В. С.: Как виждаш отговорите на трите въпроса в навечерието на първата годишнина на Манифеста?

К. А.: Една година е малко време за идеи, които се прицелват в настоящето – големите човеци на Земята казват, че настоящето винаги е най-лошото място за живеене – в миналото и бъдещето се живеело по-добре. Една година също е много вода през географии и бъбреци. През това време всичко вече можеше да е погребано и с цветя на гроба или да е кремирано и прахта изпита като нес кафе, но то е живо. Литературната бг-обвивка е напукана – значи вътре нещо циркулира. До манифеста застават различни хора, някои размотават амбиции около него за ден-два и се отдалечават, други се оглеждат за знаци коя посока ще е по-рентабилна, трети продължават да го подкрепят и осмислят хоризонтите му, колкото и бягащи да са те. Засега манифестът няма конкуренция, което е лошо за здравето му, защото може да си помисли, че е с вечни жизнени клетки. Останалото е дебнещото бъдеще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.