Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?
Подписах манифеста, защото в онзи момент той беше изява на специфична форма на моя дух тогава. Самият манифест настойчиво питаше добра ли е тази форма, чиито очертания е заела съвременната българска литература. От тогава до сега бастионите на официалната версия за съвременната ни литература не са се променили, но смея да вярвам, че заради манифеста са се оформили нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията.
Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?
Моята история вижда едно „изпускане на нерви“, което донесе след себе си лавина от анонимни и безлични сили, които обаче не бяха съвсем тъждествени на ситуацията и на дебатите след нея. Всички участващи – пряко и косвено, конституираха поток от жестове, целящи да ни убедят, че социалните значения на този конфликт за без значение, в този смисъл – те извършиха своеобразна подмяна. Подмяна е ключовата дума, тя бележи склонността на официално тиражираните версии за скандала около ЛВ, тя изисква от нас да се откажем от склонността и умението си да виждаме недостатъците в нейната реалност, от което ни принуждават да я видим като статична, константна и нейерархична. А това е една инфантилна лъжа.
Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?
Скептичен съм. Мисля, че сме в ситуация на все по-яростно втвърдяване на позиции, а не на диалог. Промяната виждам в нещо, което Михаил Неделчев нарича персоналистично четене на литературата ни. Виждането на автора като средновековна личност, лице „персона“ – репрезентация на социален успех и представителство, а не на литературни и единствено такива качества. НСП спомогна за разшиването на социалните маски и посочи кои пазарни класики, кои „символни системи на васалството“( Льо Гоф) са с преувеличена социална значимост.
Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?
То и в момента е. Част от имитацията на необезпокоеност е да отказва да влиза в диалогични режими. Драмата на статуквото е, че отказва да позволи мащаб на съпротивителните жестове. По този начин си въобразява, че ги възпира, но реално постулира светове, излъчени от сблъсъка с „остъклената“ й стена. НСП Е АЛТЕРАНТИВА НА ВЪРХОВНАТА РЕАЛНОСТ.
Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?
Не бих, това би означавало, че той има нужда от презареждане. Аз си позволявам да го мисля винаги! в потенция.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017