Оля Обрейкова – Туин Пийкс

Туин Пийкс

Исках да махна черната дупка от душата ти
Оказа се, че това е душата ти
И сега не мога да изляза,
Излиза само лошото ми аз.
Денят и нощта се сливат в смъртоносно безвремие
А аз съм заключена … до полудяване.
И твоята сянка е с мен, винаги, като моя сянка
Смъртта настъпва само за секунди
При нас, обаче, постоянно се убиваме.

Толкова много неизказани думи
Умряха в сърцата ни
сега там има заровени трупове,
без право на възкръсване…

В България детайлите са изцедени от поезия
Улиците и кварталите са толкова безмозъчно стандартни,
Че искаш да идеш на оня свят само за да напишеш нещичко…

Разликата между това да си гукаме на по кафе
и да правим буреносен секс ми е точно 3 промила
После ще надупча с вилица сърцето ти и ще го хвърля като плацента в кофата с биологични отпадъци

Днес един си е заминал… утре друг
Как минава живота ни
Между четири стени на нищото
Уморихме се от ходене по погребения
Докато чакаме нашите
Самотно

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Ако има любов,
Тя е в очите ни сега
Не след 5 секунди – само сега…
След малко ще умре
Ще я скрием дълбоко за други
Ще е друга…
Само сега душите ни са голи и има любов
Искам да взема твоята, да я заключа в сърцето си
За да ме стопля винаги…
Трябва да тръгваме – всеки по своя път.
Любовта умря в локва кръв
Край!

Чакаш ме там
На ръба на търпението,
Където има всичко друго,
Но не и любов.

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Смесени чувства – изпълваш душата ми с амброзия и после я изливаш за секунда в тоалетната…

Сгушен в спокойствието на познатото
Като охлюв в черупка
И когато ти се прииска да излезеш,
Аз съм мисъл при поискване.
Като компаньонка, с която ще се задоволиш набързо, но за дълго
После пак си себе си в топлината на черупката
И когато успявам да те забравя
Пак свирваш и всичко почва отново.
Жонглираш с мозъка и сърцето ми,
Взимаш си дозата различност
И ме оставяш до следващия път.

Спи в другия край на леглото, Като лошата част от мен. Мрази ме тайно, мрази децата си. И себе си… още по-тайно… Сянка за всяване на вина. Чуждо тяло в мозъка. Премаляло от необичане. Моментът, когато змията показва ада и няма никакви ябълки за ядене. Спи в другия край на леглото, като червей в душата ми…

Играя монолози……
Играя забравените реплики на другите
Едно лице се мярва, аз изплаквам с думи,
А друго – млъквам, нямам реплика.
Заровен е сценарият … сама съм –
Импровизирам до прималяване
Играя себе си, но никой не разбира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Comments

comments