01:00
не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви
на планина
нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв
езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си
*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно
непознати
нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата
имам само тяло
имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло
тя и той
мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци
*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо
списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017