Земя
какво да кажа
какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена
какво да им кажа
Охрид
Огледало в шепа.
И лодки.
Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.
Нищо не съм длъжен
Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).
Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.
Филм
делви делви делви
детето свито
червена резка
сърцето ми
*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис
отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки
*
да държа ръцете ти
няма значение
да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика
*
Детето във тролея
се изправя.
Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”
И се оголват очите на неделята.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017