*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам
ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе
*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива
*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език
ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот
*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017