отблясъци
слънцето е кошер
лъчите му – пчели
по вълните на морето ти
събират
събират ме
събират мед
да се потапя сладко залеза
в соленото ти тяло
….
гмуркам се
любовта дава хриле
замесени
в пропорция едно към теб
правим любовта
изпечени
до зачервяване
на късове разчупени
строшени
храна за жадни птици
чакащи дъжда
чудо за три дни
онзи ден
циганче
днес бяла пуканка
цветчето на сливата
тихо
най-тихата радост
да гледам
как
сънят ти
пълзи под клепачите
най-тихата лудост
да гледам
запали
в очите на Бог днес е сиво
и капят отгоре ни прошки
разтваря гърдите си зимни
земята –
разпъпва се пролет
отвътре
не горното слънце
разпалено бута живота
и минзухарите ни покълват
прогарят скръбта
аз забравих –
ти помниш ли?
не смея
да прекърша тишината
в която думите ни
са сигнали
целувки изпод пръстите
надеждно построени къщички
от топли длани
меки устни
от синьо
нощите настръхват
пробуждат се
сред себе си
след нас
за малко
излизам в отпуск
от себе си
пускам на свобода
времето
да си почине
от мен
да починат формите
желанията
всички следи от допири
и лица
бременни с мен
досега ме носиха
износвам се
ще ида
да се родя в индия
или някъде
кой знае
(все някой)
къде
ще съм дете
зазоряване
очите му – зори
се съмват
катерят аленото
по страните й
и спуска устните си
стръмно
пресъхнал
от пръстите й –
сламки в мрака
изсмуква трите си живота
поет
пролет
полет
когато черното е цвят
заспуска се нощта
по жартиера
налива цвят
в чорапа на съня ти
„предай оттатък“
шепне ти
измерва те
по светлия остатък
в утрото на кожата ми
-цзъннн-
една карфица от корсета
на средно сивото ни всекидневно
сваля кройката
…
само
я сваля
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017