От ежедневието
Запомних всичките детайли от мозайката на тротоара.
Те бяха грозни и опасни.
Знам всички дупки и извивки, които да последвам – отваряйки вратата на града.
От вчера
цялата картина – смес от натрошени плочки – спомени за разноцветни токчета е черна.
Дими.
Мирише на асфалт.
Сега е лесно да се стъпва, но бързото и лесното не е красиво.
Пейка от пазара
През ъгъла на ириса
захващам
силуети-образи-лепило
Пейките на пазара са залепени
с
хора на които краката им ги няма
Лепкавите каши – къщи – ризи
жълто и кафяво
цвета на моите очи се сменя, вечер
а
през деня остава пъстро кафеникав
Един кашон от нещо
започва
да излита бавно
и
въртеливо се оплита с виковете и го няма
А пейката-тъга е тежка
Пазарище-игрище на протяжност
Из уличките на пазара се извива време
от умора
от протяжност
от тъканта на другост
прегради, ограждения, подвижни маси за продажби
на думи,
образи,
парчета от мазилки
и мириса на Изток
сладкиши-риби-думи-чехли, извивки на металните балкони
От линиите на пазара се разплитам
и
бързо-бавно-тихо
се завръщам вкъщи.
EС (емоционална скала)
Степента на търпението
не се измерва
не се определя
не се задава
не се изчислява
не се планира
не се програмира
не се изобразява
тя е вариантна и мобилна
жива и разнородна,
плачлива и самотна
тиха и шумна
яростна и плаха
стъпаловидна и линейна
онази от утре и тази от днес.
Степента на търпението е
отношение към самите вас.
Отношение към живота и не-живота
Отношението към аз и не-аз
Онова и това
Другото и познатото
Степента на търпението е
вашата любов към не-любовта и не-възможността.
вашата не-примиримост към не-любовта и лъжата.
Дотук.
Рецепта за оздравяване
Приложих противоживот една таблетка
на всяко денонощие и много мента –
бонбони, чайове и освежители за въздух,
но
стаята ми не прерасна в гора и нито птиците, кълвящи на перваза,
поискаха да си починат там,
където почва зеленото измамливо вълшебство на тревата.
Това е фотография и те го знаят,
те знаят повече от мен за тишината и гората,
те знаят повече от мен
за сините пространства и водата;
водата е кафява, прилича ми на разтопена мед, но няма мирис.
Предписаха ми тези кръгли, цветни, мънички останки противоживот
и аз реших да ги оставя да се смесят в мен
без страх.
Оставих мъничките цветни хапчета да се опитат да ми сътворят
трева и въздух, и гора, и езеро, в което рибите на са измрели;
оставих ги да ме лекуват,
докато спя и в пръстите ми не тече опасен ток;
оставих ги да ме лекуват,
без опасност за живота;
оставих ги да ме променят,
но само в границата на картината, която аз рисувам;
оставих ги и бавничко заспах.
Изкуството и любовта са просто наниз от химически реакции,
но аз не вярвам във това.
Човекът е животно, което е контейнер на химически съставки,
но аз не вярвам във това.
Химическите елементи в организма
ме карат да се смея и да плача, да тичам бързо или да заспивам,
но аз не вярвам във това.
Науката на бъдещето ще спаси човека от неговите страхове и мисли за смъртта,
но аз не вярвам във това.
Отварям си очите и всички шумове от улицата залепват по перваза
и заедно със гълъбите влизат
и почват да променят всичко в стаята, в която съм заспала.
Тишината на града
Южен парк
В средата на есента
гора в града – тишината на града
Извън представите ни за реалност,
извън понятия, родени от представи.
Извън.
Звъни града и неговия механизъм на умора
Извън мотора на страха
Отвъд представата за време
аз
неочаквано се спрях
и
лекичко открехнах малката врата
за тишината
да почакам
пред езерото с лилии,
пред езерто с гласове от село
И патиците идват бавно…
жълточовки
Чакам…
И още някой е дошъл да чака…
да чака тишината да прерасне
в люспите на риба – огледало на небето.
Отпред пред езерото
скрито
от града и сред града.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017