*
– от времето най-много ме е страх
и казваш
– ние сме вечности във скоби
хайде да правим комети от клечки кибрит
и ще ти кажа още
ето, пълнолунието и то е кратко,
но после се повтаря вечно пак
и пак
(хвърляй ги нагоре, смело, да се закачат над хоризонта)
не се страхувай,
ние все ще останем
в някоя част от времето…
(понякога ми се струва, че мога да падна нагоре в небето)
… може да пише за нас в някоя книга по физика
или поне в стихотворение
– не е това,
мен ме е страх, че някога
изобщо няма да го има времето
*
пишех по стъпките ти
по копчетата
на бялата ти риза
по пясъка
на гордите крайбрежия
пишех
и когато ти затваряше очи
от тъмната страна
пак пишех
пишех лесни думи
като „утре“, „синьо“, „ръка“
и по-трудни като
„залез“,“хляб“, „очаквам“
пишех с толкова сърце
написах „време“
„любов“
„август“
„почти“
„светлина“
и когато ти изтриваше очите си
наново пишех
все кратки думи
като името ти
(за него нямах букви) –
ти, за да си те спомняш
и аз, за да се забравя
*
някои дни така неприлично ме имат
като успало се съботно утро
в град по риза и вратовръзка
отворен от девет до пет
срещам се по трамвайните спирки
с картонена чашка кафе
и някакъв вятър увесен на шията
толкова минала
като чиста носталгия
сякаш съм изпаднала от джоба
на времето
гледам се отсреща
и се викам по име
(наум
за да не чуя)
на този град не му отивам изобщо
а толкова се е влюбил във мен
*
всъщност няма време
само отпечатъци
и истината е избор и последствие
лахесис стяга на възел скъсаното
не усещаш разликата
и има по-нататък
и след секундите
свят е едно голямо кълбо все от нишки
и възли — по един за всеки път
в който избираш да те има
*
на първата среща
е тиха
закача тънки думи
в покрайнините
на усмивката си
едва долавяш
аромата ѝ на портокали
с насипен поглед
чертае линии
по топлите части на съзнанието ти
после от върховете на ноктите ѝ
излиза вятър
като от билото на планина
и ги изтрива
имаш чувството, че си я обичал
че си държал цялата ѝ липса в ръце
че е закъснявала за всички първи срещи
и си ѝ бесен
но онемяваш
само от начина, по който изпъва ръкавите си
на последната среща
си тих
името ѝ ухажва устните ти
като позната любовница,
която гладно повтаряш
научила те е
на най-доброто от себе си –
как да се сбогуваш качествено
и завинаги
КАЛИПСО
обичах ви всичките
строях ви домове
с най-здравите клони на душата си
давах ви вечност и вяра
кълнях ви
че сте последни
жалки одисеевци
плачещи за някаква итака
с корабокруширали ръце
ме разливахте по устните си
опустяваха дланите ми
всеки път
когато отричахте
последната глътка любов
тръгвахте си позорно
точно както и идвахте
с болни думи за родина
и разредени сълзи
отравяхте моретата ми
сякаш имаше лек за моята носталгия
когато разрушавахте дома ми
за да се приберете в своя
*
И в двата края на времето
те няма.
Лампичката за надежди
премигва и угасва.
Изтощиха се.
Имам склонности
да виждам вечности
там, където миговете
се броят на пръсти.
Твоите и моите
пръсти,
преплетени.
Няма те
в нито един край
на времето.
Но ме има мен
мен
мен.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017