Катрин Фонтенай – Смисълът на цялото небе

*
Не можеш вечно
да спираш
да дишаш
за по 5 минути
все някой ден
дъхът ти
ще поиска
нов източник

 

*
Болят ме китките
от опити
да свиря на
цигулката на любовта
с пръчка

 

*
Бежанец съм
но не военен
бягам от лъжците
надлъж и нашир
разпрострели се
в земя
в която все още
безбожните
вярват в Бог

 

*
Светлата Аурора
е беда
само за тези
които в опита си да бъдат
снежни кралици
не са допуснали
до себе си
като стражи
белите мечки
на вечно ненамерения Полюс

 

*
Гоним се
по ъглите на църквата
без да се питаме
къде са изчезнали
иконите й
самите ние
сме монаси
в душите си
затова не послушахме
свещеника
когато ни направи забележка
че в църквите
не се тича

 

*
Учител без обувки
разбира само
от женски червени токчета

 

Лъжлива кражба

Защо ровиш в джоба ми
Исус не ти ли каза
че е грях
да се краде
особено от
нищо неподозиращ минувач
явно за теб аз съм
бивш минувач
със сладък
ягодов привкус
на номад
с тайната самоличност
на бъдещ Юда

 

*
Всяко мое ежедневие
с теб е празник
незаслужен Великден
възкръсва ми душата
на лъжец
в нирванена постеля
от облачен парфюм

 

*
Пътят на парфюма
е дълъг
минава по
тънката линия
на една
псевдо биосватба
проточила се
повече от десетилетие

 

*
И без червило
ставаш
за наръчник
по управление
на джобните пари
когато
аз те лъжа
че пуша
марихуана
откакто
те няма

 

Ток

Електричеството
по белите кабели
е алегория
за дяволска тишина
в тъмнината
на едно евангелие
което ражда
само реки
без начало

 

*
Блеем ли
губим близалката
още преди закуска
в 6 часа
по здрач
когато чакаме слънцето
да ни се усмихне
като последен
завет
на първороден поздрав

 

*
С кървави ръце
чегъртам бавно
смолата
оставена тихо
от един кълвач
без повод
и без път
за светлината
на един по-добър живот
в спиралата
на края

 

*
Гланцови обувки
почукват
по пътеки
пълни с цъфтежи
от нежно забравената пролет
в чистия ум
на един бивш гробар

 

*
Презрамки
рядко падат
под дъба
но виж върбата
е друго нещо –
там само една лента
от развързала се
балетна обувка
пожелава
да остави
вечно котва
на бездъждовна
почва
да посади
мозък
без чук
така се прави
дом
по неволя

 

*
Ръцете на водопада
не прегръщат вече
подводните камъни
ги замениха
с въздуха
на шумно замислените риби
последен ден в почивка
на бряг без пясък

 

*
Кълвем се взаимно
неволно
без да знаем
защо
причините
са някъде вътре в нас
надълбоко
само там
намираме двуполюсен уют
само там
токът
има двойствен заряд
с многопластов знак
за равенство
в различието
на крайната истина

 

*
Усмивката ти
е красива
като малинова близалка
върху жадните устни
на светлото ти лице
отразено
в хладната вода
на непорочната река

 

*
Когато душата ти цъфти
няма как
да не ми се иска
вечно да избягвам края

 

*
Когато отричаш
погледите
на стъкълцата
в диаманта
едно към друго
губиш
заедно с мен
смисъла
на цялото небе

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Диана Тенева – Мъгливо утро

*
мъгливо утро –
неоткъсната ябълка
свети вместо слънце

 

*
уличен музикант…
в калъфа слънце
за зимата

 

*
цепнат кестен –
пръстите му разрошват
косата й

 

*
ръцете ми
се втурват след теб –
последно листо

 

*
късна есен –
избелялата шапка на плашилото
блести отдалече

 

*
еднопосочна улица…
твърде късно е
за целувка

 

*
последно листо…
очите ти казват
сбогом

 

*
последно листо –
нарисувай ме
отново

 

*
закъсняло танго –
мога ли все още
да те обичам

 

*
младоженка…
брезата трепти до
зеления бор

 

*
с целувката си
ти ме назоваваш…
последно листо

 

*
падащо листо –
още миг всичко
е мое

 

*
ноемврийско слънце…
червена пираканта грее
в моите шепи

 

*
изпълнено обещание –
след избори
супер луна

 

*
дебела слана –
олеандрите отдавна
са на топло

 

*
ноемврийско слънце –
старецът от седмия етаж
на припек

 

*
модерни времена –
говоря си
с часовника

 

*
мандала…
как да не запея
детска песничка

 

*
мъгливо утро –
нетърпеливи устни
ме очакват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Балева – 1:11

1:11

посред нощ те каня на
кафе
и заедно рисуваме
бъдещето си в утайките
ще обърнем чашите
и ще заспим
на сутринта
ако са там
ще се е сбъднало

 

*
мечтите са безплатни
но бедните ги плащат
най-скъпо

 

наръчник за любов

обичаш малко
искаш повече
свършваш винаги

 

любовната игра
е криеница
между двама
морално зависими
един от друг
луди

 

*
работиш почасово
в бардака
на съзнанието си
играеш си
с мъжете
а всяка вечер
заспиваш сама
и пропадаш в ямата
на собствената
си лъжа
която наричаш
живот

 

*
не различаваш маската ми
влизаш направо в капана
мога да бъда всяка
а избрах да бъда
себе си

 

*
в снежните преспи
загубихме пътя
един към друг
скрихме се
в малките
си черупки
до пролетта
а мина и лятото
и още сме там

 

*
чаках те
да дойдеш
с последния влак
към сърцето ми
а вагоните
бяха пълни
само със спомени

 

*
влизаш в мрака ми
аз ти давам светлина
ти се влюбваш
и ми я връщаш тъпкано

 

*
когато бях на пет
за първи път станах убиец
на пеперудите в нечий стомах
от тогава си играя на лихвар
давам им живот
но повече вземам

 

*
откраднах пеперудите
от стомаха ти
и ги прибрах в кутия
за да ги предпазя
от слънчевите лъчи
в мен

 

*
мислех
че съм част
от твоя свят
а бях само прашинка
в ръката ти

 

*
бягам от теб
компасът ми
се поврежда
спирам на място
за да изчакам
слънцето да изгрее
а до тогава ме настигаш

 

вещица

луната е пълна
очите ми блестят
с черната си рокля
очаквам да те видя
ще те целуна
нежно по бузата
и червилото ми
ще се впие в теб
ще навлезе в кръвта ти
и щом стигне до сърцето
ще умреш
от любовта ми

 

*
в лудницата
на ума ти
намирам себе си
заровена
в задния двор
на съзнанието ти
като забравена
любима книга
и никога
прочетена
отново

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Маринова – Среща

Зародиш

Замитам под килима
името на синът ни
твоето име
Потъва сред прашинки
от гнила любов
и лепкава страст
Оставям го
да се задушава
от лъжи
и миризма на изгорели думи
да чака
някой да купи
тая къща
душата ми
и да изтупа килима
под дървото люляк
а след летен дъжд
да се роди трън.

 

Среща

Ти казваш нещо
аз казвам нещо
след часове – разговор
ти пиеш
аз пия
след минути – бутилка
няколко хиляди премигвания
и спомени по-късно
любов
чакала дълго
да се освободят две места.

 

*
Ръцете ти
са остри камъни
тялото ми градина
в старата къща
зад нас
бездомникът който приютихме
като деца
за игра
кум и поп на сватбата
свири полудял
марш на разведените
и си мисли че играем
на цветя без корени.

 

Ще ме обичаш ли
както слънцето обича
слънчогледите
забравени край Враца

В жегата ги съблича
с дъжда ги къпе
от ръцете на селяни
докосвали жените си

само по време на Луна.

 

Забраненият плод

Дървото с череши
беше старо
като сърцето ми
плодът падаше бързо
от малки разтърсвания
и тогава си помислих
че може би
може би
от високо
най-лесно падаш
може би
в красивите
овощни градини
лесно получаваш удар.

 

*
Очите ти
са като муза
на писателка алкохоличка
идват и си отиват
в зимните нощи
остават мътни спомени
от пареща суша
в гърлото

и лед.

 

*
Ще разказват за нас
страшни истории
на непослушни деца
в следобедната жега
на август
дебелите негърки
с червени рокли
и ще им пеят песни
легенди
за дъжда ми
над самотен остров
и жадното бясно куче
в празната ти къща.
Децата ще заспят
с изкривени вратове
неспособни да сънуват
ще се събудят

малко измъчени
малко наши

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Габриела Цанева – Таралежови бодли

*
Изгревът пада
в краката ми. Тлеещи
дни. Без надежда.

 

*
Задавих се
с трохите, изпаднали
от торбата на душата ми.

 

*
Вино
се стича
по спуканото
лице на икона.
Грешка.
Може би
е кръвта на бога.

 

*
Вселената-дойка
изпръска
балона на раздуващото се
пространство
с млякото на материята.
Галактиките бясно
се въртят,
разпръскват
молекулите на живота-
настръхнали кактуси.
Впиват се
във всяка скала,
във всяка снежна топка,
заразяват я
с усещане
за съзнание
и личност.
Себичност –
протягаме
ръце през
червееви дупки –
и търсим
нишката,
с която
ще се покатерим
в рая.

 

*
В мъгла намирам
думи-скелети. Плътта
къде остана???

 

*
Тялото ми –
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.

 

*
Стиховете падат като дъжд.
Душите, жадни ги ловят,
на локви стават.
Душите ли?
Душите – като кръстопът.
Без пътища
и без пощада.

 

Таралежови бодли
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли…
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили,
които сами сме изградили…
Рухва сградата
на човечността
и остава –
зееща уста…
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Спаска Гацева – Да се чете кураж

*
ти
предпазливост
какъв подмолен
екзекутор си

 

*
в стаята
сме петима

четири ъгъла
за компания

 

*
чудим се
с календара
кога работят
празниците

 

*
и това изречение
не помни
откога
те обича

 

*
април е по природа
цветна дума

а вън гърми
и локвите треперят

 

*
умрях
но ме събуди рано
жуженето
на влака

 

*
мъдростта
върви
след своето
невежество

 

*
денонощно шумолене
любовта е

в глухата ми стая
няма жив човек

 

*
всичко
ще стане ясно
един ден
каза Алиса

 

*
пей сърце
и не забравяй
сълзите
на песента

 

*
падаха птици
някой прерязал е
всички ноти
в гърлата им

 

*
фанатиците
станаха много

боговете ни
бежанци

 

*
поривът
общи спомени
и напъпило цвете
за равновесие

 

*
цял живот
пред мрака се навеждах

гърбицата
натежа ми много

 

*
и днес не стигнах
до никъде

пътят много
се е отдалечил

 

шът

и стените
на езика
имат уши

 

*
на старата антена
се любят гълъби

тя видимо
го одобрява

 

*
без корен съм

отсякох се сама
когато ме остави
кръгозорът

 

*
някога ми ръкопляскаха
за равновесието

а горестта от него
крещи и днес

 

*
това отсечено хич
означава
толкова много

да се чете кураж

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Румен Денев – Изпадане в съзнание

ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…

 

РЕВНОСТ

Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.

Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.

Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.

Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…

 

*

Върти се дъждът като мелница
и мокър от дългото тичане,
тихо върви зад мене
моят невидим тигър.

Стъпва на лапи меки,
тъжен, лаком и ласкав.
Точно от седем месеца
той се посели при мене.

От светлина е направен
и вечер луната го тегли,
той палаво с нея играе,
но пада, понеже е тежък.

Моят светлинен тигър
може би ближе от локвите,
но скоро той ще ме стигне,
ще скочи жестоко и ловко.

И ето: повява вятър
и виждам, че вече е късно,
и знам, че ще бъда разкъсан
от зъбите на светлината…

 

*

Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам…

Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.

Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.

Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.

Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд…
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли…

 

РАМКА

Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.

А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.

Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?

Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…

 

MENTO MORI

Смъртта не е плашило, а любовница.
Последната любовница,
любимата любовница
на границата на света далечен…
Тя помни точния ни час за среща,
а аз съм го забравил.
Тя ме чака.
А аз по пътя ябълки берях.
Дали бе срещата ни в кръчма,
в църква,
в болница,
или на летния пазар?
Забравих мястото на срещата.
Когато се родих,
веднага се заплеснах
по състезания за шарени дрънкулки.
Сега си спомних моята любовница,
любимата любовница – смъртта.
Тя чака някъде
с часовниче,
което час по час поглежда.
А аз не помня в колко беше срещата.
И мястото не помня.
И лицето й.

 

ПРИТЧА ЗА ЗАМЪКА

Имаше село.
Имаше замък.
Замъкът бранеше селото от врагове.
Врагове нямаше,
но замъкът бранеше селото
и го изяждаше…
Хлябът, дивечът и рибата –
за масата на бранителите.
Девойките –
за леглата на бранителите.
Непослушните момци –
в зимниците на замъка…
…Когато разгневените селяни,
с коси и вили нападнаха замъка,
и го сринаха
камък
по камък,
водачът на гневните победители рече:
-Тия камъни ще потрябват –
за новия замък…

 

КОРЕН ОТ ТРЕТА СТЕПЕН
на Веселин Стоянов

Миналото има женски глас,
женски поглед и походка.
Умножавам минало по аз –
получавам само черни котки.

Котките, разбира се, са бяс –
биоелектрически намотки.
Умножавам минало по водка –
получавам само смърт и аз.

Смърт и аз – това не е находка,
смърт и аз това сме спирт и аз.
Спиртът е люлеене без лодка
или пък довиждане без глас.

Като ученик, загубил своя клас,
умножавам аз
по аз
по аз…

 

ИЗПАДАНЕ В СЪЗНАНИЕ

Гледам, без да виждам,
слушам, без да чувам.
Влюбен без любима,
чезна от невежество в сърцето.
Чакам някаква камбана да удари,
за да падна във съзнание.
Жените идват като танкове в атака
и аз, подобно огнено дърво,
без пламъци горя
в средата на небето…
А оттам нататък
дълъг път ме чака сякаш.
Дълъг път,
за който съм готов
с огромното спокойствие
пред полет без завръщане.
Но винаги е късно да се бърза…

 

ЛАЙБНИЦ

Гори духът на светлината
в една узряваща вселена,
а ние нямаме понятие
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме понятие
за нейния тържествен изход,
за нейния тържествен извод.

О, светлина на необята,
ти – майка и баща на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти сам сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си силно, весело горене
в една узряваща вселена.

Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева утроба
си разцъфтяла като лилия,
като платно на весел кораб?
О, светлина на необята,
о, силно, весело горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени…

 

ТАНЦЪТ НА ДЖЕЛЯЛЕДИН РУМИ В ГРАД КОНЯ
ИЛИ БУНТЪТ НА ПОЕТИТЕ

Решимост, силна като смърт,
го води към любов висока.
Той вижда в тъмното посока
и вижда светлина отвъд.

Не всяка реч е остър меч.
Не всеки поглед става възглед.
Сърцето на Руми е въглен
и там се ражда всяка реч.

Човешкият живот е танц,
сърдечният ни пулс е такта.
И мълнии в небето святкат,
и мълниите са живот.

А медникарите коват…
Руми нов ритъм чува в Коня.
Танцува той под небосклона,
танцува на живот и смърт.

Върти се в кръг като дете,
върти се в кръг като планета.
Това е бунтът на поета,
като вихрушка да мете.

Така се раждат ветрове,
така се раждат и тайфуни.
Руми танцува и зове
Аллах с очи да го целуне…

 

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Господи на заветите,
Ти си отговор без въпрос.
Мой господар е сърцето ми,
на което господар е Христос.

Всички робства и трудности
идват за наш урок.
Нека да бъдем будни,
както е буден Бог.

На светла свещена местност
ще вдигнем Божия град.
Не от камък – от песни,
събрани от целия свят.

Господи, аз съм в нозете Ти,
аз съм твой сенокос.
Умът ми е слуга на сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.

Подземният огън се сърди,
вулканите бълват дим.
Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам
в небесния Иерусалим.

Пълното в мене безмълвие
ражда благи слова.
Целият съм изпълнен
с горната синева.

Мой господар е сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.
Господи, скачам в небето ти
като в отговор без въпрос.

 

ПРОРОК САМУИЛ

Аз, пророк Самуил, бях наказан със вътрешно зрение,
виждах гледка и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше спасение,
наша реч и народно сърце.

Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като хляб ме изпече димящият огън на лятото…
Аз съкровище търсех –
аз търсех човек без лице.

Изпомъчен си казах, че всичко това е без разум
и че няма народът ми да получи сърце…
С най-последно усилие на хълм със трънаци пролазих,
за да видя младеж, който пее на свойте овце.

На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После хляб във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „Къде си, Давид?”.
И намерих за народа сърце…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Павлина Григорова – Великденска приказка

Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Георги Николов – Първи балкон на небето

ПЪРВИ БАЛКОН НА НЕБЕТО

От първи балкон на небето
се вижда малко
и зад кулисите.
Два ангела треперят от сценична треска
и си скубят перата.
Господ се е сврял
в будката на суфльора.

 

БАР-ВАРИЕТЕ

Задушно и тъмно.
Танцьорка върти около талията си
деветте обръча на ада.
Илюзионистът сваля глава
и я поставя на сервитьорски поднос.
На покер машината
се показват четири попа.
Печалбата – трийсет сребърника
за бакшиш на сервитьора
на тайната вечеря.

 

РИЦАРСКИ ДВУБОЙ В КРАЯ НА РОМАНТИЗМА

Дамата на сърцето,
ах, дамата на сърцето
е станала
дама на черния дроб,
в който са проболи с копието
нейния рицар.

 

ПАСТОРАЛ

Воденичното колело
замечтало се
да е виенско…

 

ГЕРМАНИЯ, МРЪСНА ПРИКАЗКА

В памет на Виктор Пасков

Фауст и Фау-2 –
дюзите на органа на катедралата в Кьолн запалени
с главня неблагодатен огън.
Обратното броене връща молитвите назад.
Катедралата се повдига
на няколко меркела от земята.
И се сгромолясва.

 

ПОСТАНОВКА НА “ХАМЛЕТ” В НАРОДНИЯ

Има нещо гнило в Дания –
Лаерт пробожда Хамлет
с български чадър!

 

APOCALYPSE NOW

Седмият печат
ударен
на eмигрантска виза
666 пъти.

 

ШАГРЕНОВАТА КОЖА НА ПОЕТА

С всяко стихотворение,
дори с всяка дума
шагреновата кожа на поета се свива, свива, свива…
Накрая остава само пъпът му,
хвърлен в поезията.

 

ВИКЪТ

Искам да извикам
като оня хомункулус от картината на Мунк.
Искам да извикам.
Викът ми да образува
концентрични кръгове във времето.
Искам да извикам като оня хомункулус.
Но се страхувам,
че ще остана с отворена завинаги уста –
като на секс кукла.

 

СКИЦА ПО ЙЕРОНИМУС БОШ

Такава кал. Като след Ной.
Такава кал като в 66-я сонет на Шекспир,
като във кочина такава кал.
Човекояден глад.
Но свършват човешките запаси.
И колим свинете на Цирцея,
охранени със бисери…

 


ХРИСТОС XX ВЕК

Христос разпнат на телеграфен стълб.
Вените на ръцете му
преплетени с жиците.
Пулсът му излъчва телеграма до Господ:
„Елои, Елои, лама савахтани!“

 

ПИКНИК КРАЙ РЕКАТА

Я, колко майки
носят бебетата си в кошници!
Ще се сети ли някоя
да пусне своята кошница по реката?
Току виж се появил нов Мойсей –
да построи тунел
под Червено море.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Денис Олегов – Утопия

*
Толкова си добра
в секса, че ще те нарека
моя дясна ръка.

 

*
Оргазмът на
Бойко и Корнелия
задоволи милиони.

 

*
Оргазмът на Сашо
го накара да свърши
в себе си
и да се замисли:
„Защо не мога да се
размножавам сам?“

 

*
Лошият вкус
на Ростислав
го накара да
придобие магически
способности
като 40-годишен
девственик.

 

*
Кафето се консумира
горещо като
чаша любов,
егоистично изпразнена
и незасищаща.

 

*
Истинският футболист
се оправя в живота
и без мозък.

 

Космическа надпревара

Камбаните бият
за завърналите се
от първия полет.
Копаем гроба си,
унищожавайки
великите личности,
за да не надградят
болните ни амбиции.

 

Утопия

Да се обеси!
– Но…нарушаваме демократичните ценности.
– Той е нарушителят, не ние. А нарушителите трябва да се наказват. Не може човек, който не е демократичен като нас да бъде част от утопичното ни общество. Проявяваме толерантност, но този език на омразата прекрачва всякакви граници. Всеки трябва да си плаща за грешките.
– Ей, осъденият! Някакви последни думи да ни кажеш? – Нека „демократичният“ ви писар да запише много внимателно. Сами осъждате това, което на хартия отстоявате. Вместо да работите за народа, той работи за вас, за да останете в креслата си. Превръщате хората в стока, купувате ги и те в миг ви последват по площадите и приемат всяка ваша дума за закон. Свободно мнение? Това са празни приказки. Ако някой не гледа на нещата като вас, той вече е „враг“, „терорист“, „престъпник“. Ако гласовете, изричащи различно мнение биват заглушени, каква демокрация може да бъде това? Власт не на народа, а на вашия електорат. Всички останали са „опасни елементи“, развалящи утопията. Ценности? Еднакви в различното? Та вие искате биороботи, а не личности. Искате хора без самосъзнание, история и култура. Затова унищожихте образованието, превърнахте изкуството в индустрия, отрекохте науката. Права на човека? Изглежда, че имаме правото единствено да се прекланяме пред вас, но не и да живеем пълноценно и да бъдем щастливи. Защото кривнем ли встрани от правия път, който сте начертали, ставаме „издънките на обществото“. Вместо да градите по-добро бъдеще, осъждате хората заради техните възгледи, докато престъпниците…
– Достатъчно! Нямам цял ден да го слушам! Да се обеси!

– Той, какво щеше да каже за престъпниците?
– Знаеш, че не бива да говорим за тях. Ако продължим да не ги закачаме, ще сме на власт. Това е единственото, което трябва да правим. За да има утопия. Утопия за всички.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017