Под ноктите ми растат цветя
а болните ни
умове раждат
децата ни
децата на
ония натрапчиви
желания
които изваждат
очи,
ръце,
сърца
и погребваме
цяло семейство
под дървото в двора
гробарят копае
и плаче –
под ноктите му растат цветя.
*
животът
чука по прозорците
слухти през стените
стене
и моли да влезе –
въплътила
всичките си реалности
във вечността
съм залостила
всичките си входове
остава му само
да излиза
да излиза
и да се забравя
*
Умът ми
се превърна
в безсловесен
поет
вървя по
безродствени
релси
а след мене
нещо реве,
дращи.
Бързам.
времето не е пред мен
багаж не ми е нужен.
Нещо реве,
нещо дращи.
Влакът заминава.
Ти си кондуктор в грешния
вагон.
*
Виж къде сме
запратени
от вятъра
свиваме се в
ъглите на егото си
студът ни убива
самотата лекува
засега
докато сме още млади
и вярваме
че там ще има нещо
някого
после костите ни ще
се начупят
илюзиите ще се
разтекат
и в ъгъла ще остане
едно грозно старческо
петно от
страх.
*
когато
той облечен
в черно палто
и без лице
ме погледна
от огледалото
каза че имам
красива рокля
и правилни черти
разсмя ме
а после коленичи –
облече ме във дрипи
и аз му благодарих
за лицето
което не ми даде.
*
докато чадърът в ръката ми
се превръща в магическа пръчка
пронизвам луната
и тя се стопява
през мръсния ми прозорец
последните ни думи тлеят
и заедно с нея се погребват
тя никога не би пожелала
отново да свети
нито да диша
агонизира в нозете ни
а ние си мислим
че все пак обичаме
*
защото знам
че докато тях
тишината ги убива –
изважда очите им
разкъсва всичките им реалности
връзва ръцете им
облича ги в бяло
беси ги поотделно
нас ни възкресява –
облича ни в черно
и проглеждаме
там
където светлината
е оставила
само изсъхнали
маслинови клонки
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017