*
разстреля
любовта ни
като
Чаушеску
в двора
на военна база 0141
в гърдите ти
сега
усмивката ти
удавена
в солта
на дните
намира
смисъл
за живот
единствено
в лицето
посивяло
на Алеко Константинов
купуваш
щастие
в супени
лъжици
*
не мога
да обичам
нежно
затова
ще бъда
на праскова
костилката
заседнала
на изхода ти
сутрин
докато
опитваш
да ме
изсереш
и как
ръцете ми
на Арес
копието
да прегръщат
тялото ти
премаляло
от жажда
за любов
когато
в мен
е кланица
а месарите
винаги
остават
гладни
къдриците ти
едвам
докосващи
земята
разстлала си
като
проклятие
по черния
сатен
на спалнята
в душата ми
да гъделичкат
закачливо
топките
отекли
на сърцето
разкъсано
на хиляди
парчета
кога
последно
успя
да наредиш
кубът
на Рубик
полагаш
главата си
отпусната
на раменете ми
поели
тежестта
на времето
и чуваш
как прешлените
на съзнанието ми
пукат
като
сухи
съчки
хвърлени
в огъня
на мръсните ти
мисли
не мога
да обичам
нежно
нагъзи се
за да поемеш
любовта ми
едва ли
друга
ще може
да я понесе
*
до кости
изгаряш
същността ми
в сярната
среда
на покварената си
утроба
докато
кръвта
едва
забележимо
стича се
на тънка
струя
от носа ти
/носле
заради
което
всъщност
бих
изчукал
на Лукавия
децата/
тъй както
меда
с който
напои
изсъхналите
корени
на хлипащото
като
циганче
в гърдите ми
дузина
майки
погребала си
заедно
със синовете им
и днес
надвиснала
над мен
като
проклятие
ръка
протягаш
за да
изтръгнеш
стон
от пресипналото
гърло
на живота ми
воалът
на булчинската
рокля
която си
облякла
едва
прикрива
усмивката ти
иронична
с която
присмиваш се
на Господа
в лицето
свличаш
с поглед
умореното ми
тяло
пред олтара
нескопосано
попипваш
влажната си
путка
и прошепваш
тихо
в ухото ми:
– Гладен ли си?
ПОЕЗИЯ
сърцето
понесло
съдбата
на непълнолетна
курва
танцува
голо
по перилата
на круизен
кораб
мислите
стискат
спасителен
пояс
в потрошените си
ръце
тялото
гледа
безизразно
и чопли
семки
върху
страниците
с некролози
от утрешния
вестник
животът
е смърт
смъртта – право
на избор
мога
да нарежа
по детски
нежната си
кожа
на парчета
и да я
подхвърля
на кучетата
озверели
в сърцето ти
но трябва
да остана
цял
до края
за да
може
твоята
любов
да ме
убие
*
удуших
Агнеца
жертвен
в съня си
от гроба
душата му
въздигна се
и изви се
в куковича
песен
над
живота ми
Бог
протегна
десницата Си
за да
помилва
вълчата ми
глава
от сърцето ми
потече
мед
смъртта
никога
вече
не ще ни
разделя
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017