ПОТЪВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА
Ще пея докато гласът ми заглъхне в тръстиките
сред кафявия папур на жабите,
сред жълтите сламки на мравките, по които техния свят лъкатуши.
Ще чакам слънцето да ме огрява като следача на сцената –
само мен, тръстиката, жабата и сламката.
Защото приказката е безкрай
и войниците ще пресичат блатото,
ще потъват техните оръдия, заедно със звуците на живота.
Но те ще продължават.
Ще затъват чуждите пейзажи,
ще затъва светлината, от която е направен света.
А моята песен е като въжето на обесения.
Ще ме пренесе отвъд.
ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ
На Иван СТАВРЕВ
тъй както се сбогува лятото
с блестящото си тяло по водата.
Сбогувам се със тази улица,
която вдъхновено крачи към морето
и днес е приютила мимоходом
момчето с пуканките, старецът с теглилката…
Сбогувам се с дърветата, които
като антена свързват улицата с други
и разговарят си по морза на листата –
къде и как ще пренощуват птиците.
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем.
Нима не помниш оная тиха вечер
на кея сред седефа на вълните –
приказвахме и бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш как виното
разтваряше вратата
на времето, погълнало внезапно
оня източен мъдрец – Фикри.
Как неговите чудеса накацаха
край печената риба и запяха
мелодията на земята.
а после се обесиха на фара.
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува самотата
с парещото тяло на съня.
Нима не помниш вечерята на кея
със печените миди върху камъка,
поляти със стиха на Наско Коев,
как бисерите светеха във тъмното
и как го чакахме да се завърне
от нощните си срещи с боговете,
а той надуваше тромпета на нощта
по-ясно да усетим тишината…
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува вятъра
погалвайки невидимо живота.
СИПВАЙКИ ПО МАЛКО ВРЕМЕ
На Валери Пощаров
Поело е нанякъде дървото,
перото си размахва
и с мастилото на вятъра рисува изгрева…
Хълмът задминава слънцето,
наметнат с дъждоносен облак,
върви по своя път невидим…
Поляната с безбройните крачета на тревата
едва-едва пълзи и шушне нещо на гората…
Придвижва се животът едновременно.
Единствено човекът се е спрял и гледа
как камъка минава покрай него –
премествайки на сянката петното.
Човекът има правила,
измислил си е вечности и крайности
и меси като Бог живота,
сипвайки по малко време
тук и там – за ориентири.
И всяка вещ превръща в огледало –
отново да се види, да се полюбува ,
дали защото мисли, че не съществува,
или защото се страхува,
че в другите неща ще се загуби.
ПРИТЧА
Срещнаха се като два камъка
Огрети от слънцето
Търкаляха се един до друг
Мълчаливо
Искаха да се слеят
Не знаеха как
Тогава
единият се зарони
И приготви постеля на другия
Камък
СЪНЯТ
Когато човек спи,
тялото разговаря с времето, с ветровете, с другите тела.
Сънят е балада.
Не будете човека.
Не посягайте с ръка към това,
което не можете да сътворите.
Том,
в езерото на съня,
тялото пие живот от цялата вселена…
И тържествува!
ЗВЪНЪТ НА ЖИВОТА
Две момчета и едно момиче.
Единият й предлага сърцето си,
другият – портфейла.
И двамата са искрени.
За единия времето е страдание,
за другия – пари.
А нощта е дълга.
Момичето
като език на камбана
докосва двамата
и се разнася звънът на живота.
ВРАТА
Нарисувах врата.
Отворих я
и влязох,
и видях,
че хората уреждат боксов мач
между добрия и лошия човек.
Оставаше последен рунд,
когато лошия се срина победен.
Зарадвах се.
Опитах да отворя…
Някой бе изтрил вратата.
СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА
Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,
събираш кашони, бутилки, железа;
ти, който обядваш с кучето на една трапеза
под звуците на аристократичния вятър;
ти, който се прибираш под балкона и под моста,
на завет в изоставена барака;
ти, който обитаваш един разнебитен свят –
непотребен и омразен;
ти, който виждаш в кражбата
пътя, истината и живота,
а в ножа – спасението…
Ти, братко,
пропътувал пеш няколко хилядолетия,
Ти си символът на цивилизацията.
УБИВАЙ ЗА ДОБРО
Във века,
в който мечтите стават за ядене –
леко прeпечени, сварени, на клечка,
продават ги евтино, раздават ги като презервативи,
лакират ги като украшения, произвеждат ги серийно…
във века,
в който мечтите не са пътните знаци на живота,
а потънали кораби, изгаснали звезди,
невидими като въздуха, плашещи като бурята,
изменчиви като политиците,
един човек сам си направи мечта.
Защото той беше господарят и слугата на този свят,
семето и проклятието му,
Бога и Безбожника…
Леко прехвърчаха божиите заповеди край прозореца му,
шумно минаваха парадните речи на политиците,
тържествено за правдата се обявяваха войните,
нажежено беше окото на верите – огън и меч в зениците му…
И той,
единствения човек на земята –
самотен, разплакан, отчаян,
със стотици богове над главата си питаше:
– Защо да убивам, да ограбвам, да лъжа, да руша?!
ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО НОСТРАДАМУС
Певците и за нас ще пеят песни,
че безименни сме били,
макар и с къщи, и с деца, и с чувства;
че виждали сме в падащия лист
смъртта,
която не можехме да обясним.
Певците!
Ако все пак някога ги има,
ще кажат, че сме тръгнали към свободата,
с тела сме защитавали родината
и още много героични стъпки
с песни на уста сме извървели,
докато всъщност,
поливайки пред къщата цветята
и галейки децата си усмихнати,
сме си издъхнали в последната война.
Певците ще възпеят победителя
/с чалма или с костюм и вратовръзка/,
как там от хълма на победата
/във бункера, сто метра под земята/
е взел освободителни решения,
когато ние сме кипели
в казана на земята
и сме миришели без памет, без помръдвали…
Нямало е даже лешояди!
ПЕСЕН ЗА КОТАРАКА,
КЛАДЕНЕЦА
И ДРУГИТЕ
Ако беше човек,
щеше да е в затвора
или щяха да му отлеят барелеф –
зависи от гледната точка.
Но той пресичаше мълниеносно дворищата.
Не признаваше оградите, вратите
и конституцията.
Крадеше, убиваше, мамеше, чукаше…
Беше гладен всеки ден.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Отдалечаваме се от нещата.
Остава символът им непонятен
и все вървим към него.
С формула, с перо, с машина…
Да го разровим, да го обясним,
като че някога мъжът се е отделял от жената
и може със ръка да вземе
целувките и ласките
от себе си
и на друга да даде.
Отдалечаваме се.
Преградите от въздух, мислене и смърти
като лозници ни отделят от морето
и само трепкането на водата
в малката пролука ни напомня за безкрая,
в който сред порядъка световен
са къщата, прозореца, червеното мушкато,
ръката, която го полива,
и която
се е спускала в душите ни,
за да извади желание, неясна дума, плач
за нещо,
което после намираме подритнато на прага.
БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ
Стихотворението отдавна се канеше да избяга
при варварите
но чак сега намери сгоден случай
да се върне в родината си.
То нямаше автор, нямаше идея, нямаше поанта,
дори не беше написано
и лесно се скри зад декорите на цивилизацията.
Скокна в Историята
и взе да човърка различни паметни дати.
681 – краят на народа и началото на държавата.
855 – просвещението на чиновниците.
1989 – похищението на Европа
Стихотворението можеше да събере
всичкото варварско време в една купчинка,
но от уважение към гражданите го остави разхвърляно – тук и там,
за да се ориентират хората в историята си.
ТАМ НЯКЪДЕ
Тази чаша от кафе ухае на червило,
а цигарата ми е последна.
Как да обясня жената, която усещам!
Лесно е да се каже, че е там някъде.
Ами ако там някъде не е най точното място,
ако там някъде е опит да бъда отклонен!
Не, нещата не са обвързани толкова тясно
и не се откриват с такава лекота.
Предпочитам, там някъде, да е предмет,
да го нося със себе си,
да отпивам от него.
Защото аз също съм там някъде,
зад дърветата, след дъжда,
или в еди-коя си година, седнал на пейката
с последната си цигара.
ПРИНОС КЪМ ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА
СИСТЕМА НА КОПЕРНИК
Не се докосвам до никакви стихотворения
в последно време.
Да не би случайно да ме изпоцапат
с разните му там съвест, морал, истини
и други вкаменелости, които не стават за ядене.
Така уютно си живея в града на голямата мизерия,
че съм заприличал на прасенце,
което грухти, рови
И върти с опашката си целият свят около слънцето.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017