*
Не почука на вратата
дори не влезна през нея
повика смразяващата виелица
но запали много мънички свещи
пусна всяка жива твар да вилнее
извън клетката си
но приюти хиляди нови нюанси
завърши първото пиршество
и опъна удобно крака
сякаш беше у дома
и никога нямаше да си тръгне.
А аз се чудя какво се случва в това пусто сърце.
*
относителността в еднаквото
е като ветрогонът в полите ти
почти успял
или отново губещ
За Написаните
Когато отвътре гори
а кожата е студена
Когато жарта се превръща в лед
но започваме да подминаваме
фазата на антитезностите
Ние сме по-истински от всяко едно „сега“
Моливът е нашият отмъстител
за всяка една „неправда“
изповедник на жалеещите
стенание на безкористно влюбените
Защото самотните нощи започват да се бунтуват
А изгревът остава твърде далече
и само цигареният дим краси небето
Е времето когато Пищещият и Написаният
отново се срещат
в нито едно „сега“
но всяко едно „вчера“ и „утре“.
..като любима износена дреха
избледняла нишка
закърпена в действия
протрита в погледа
но все пак любима
*
Да не мислиш
че си се скрила,
мила
твоите
мелодии които
нощницата нощем разнася
бои в бесния
вой на копнежа които
четката разстила
плахи стъпки когато
крадешком откъсваш
поредната ябълка
всичко това си
толкова ти
всичко това е
толкова тя
себе си от себе
си не можеш да скриеш
кажи „зеле“ по-добре,
мила
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017