Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017