*
Цвета на очите
счупва хоризонта
и го понася
в спиралата на липсата й.
*
Понякога,
криеш сълзите си в летния дъжд.
Понякога,
си отново на пет
и с пръсти ядеш
от буркана мед.
Понякога,
сънуваш бъдещето
и се събуждаш
с носталгия по настоящето.
Понякога,
си само човек,
на пръв поглед,
a отвъд
много повече.
*
Аромата на косите,
измити в самодивски извор,
разпилява попътен вятър
в пристанищата за завръщане.
*
Смеха й
оставя белези
по гърба
по ръцете
по бедрата,
залутан в дълбините
на всичките им закуски,
само с арабско кафе и смокини.
*
Съмнението в нейното съществуване
уплътнява образа на самотата им,
когато са заедно
по изгрев,
в празното лястовичо гнездо
на терасата,
по обяд,
в отражението
на втората водка,
вечер когато я целува,
заспива в нейните прегръдки,
тя в ритъма на сърцето му
и се сънуват.
*
Сънувам безброй любови
от пепел и сол,
десетки, хиляди любовници
от глина и кал.
Сънувам без край океани
и само една продъдена лодка.
Сънувам една винаги пребродена пустиня
напусната от своите камили.
Сънувам без брой любови
без край и без начало,
и един единствен любовник
още не обичан.
*
Когато някога,
преди да умра,
върни ме в Анкара,
да подишам въздуха
от детството на баща ми.
После се разходи с мен
по плажовете на Тасос,
само осемдесет години
ще ни делят от там където,
за пръв път е проходила майка ми.
След това ще се завърнем в Пловдив,
но ти ще отлетиш
отвъд Дунава
да се сбогуваш с онази прабаба,
ще отлетиш
да се сбогуваш с твоите си.
А аз ще избродя отново
този мек град от сианит,
ще избродя отново живота си,
за да те обикна по-силно
отколкото е възможно.
Когато се върнеш
няма да има нужда от думи.
Ще се прегърнем,
ще потънем в реката,
ще се сбогуваме с внуци и птици
цяла вечност,
докато душите не станат хумус,
оплождаш земята.
Когато някога,
преди да умра,
но не още…
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017