Светлозар Стоянов – Плевел

Минутите плуваха по реката спокойно, една след друга, носени от течението. Една заседна в крайбрежните треви и влакът спря да я изчака, като че ли композицията на времето бе изгубила някаква неотменима частица от механизма си и не можеше да продължи без нея. Но минутата не бързаше да се слее с останалите и дълго стоя в плитчините, преди да отплува. Влакът потегли подире й, едва когато всички се зачудиха какво става и се размърдаха по прозорците, за да открият очевидното великолепие на Искърския пролом, което тази минута явно искаше да им покаже.

27 януари 2016 г. 14:06
Здравей! 🙂
zdtasti
Как си? На работа? Или?
ne
Аха. Щото пишеш от телефона, та реших да не преча нещо. 🙂
ne
no poznavame li se
Не. Видях, че имаме общи приятели тук, и реших да ти пиша. 🙂 Няма лошо, нали?
ne
a ti sega v pleven li si
Не. В София съм си, даже съм на работа. Но може да се запознаем, ако имаш желание…

Излизах няколко пъти в коридора, за да се порадвам на гледката и хубавото зимно време. Денят вече набираше скорост, в сенките на храстите светеше парцалив сняг, по слънчевите места синееха безоблачни локви. Напоила се беше земята с влага, не можеше да погълне повече. Гърлата на пещерите в наслоените скални пластове бяха плитки и най-ниските се давеха, наполовина под вода. Реката се отбиваше в тях, бавеше се по завоите си и ту тръгваше с влака, ту се отказваше да върви с него, като че беше жена, която вече се е уморила да следва мъжа си.

27 януари 2016 г. 16:32
semeen li si
Не, не съм, не съм бил никога, деца нямам. 🙂 Имах сериозна приятелка, но много се проточиха нещата. Така и не се оженихме.
i az ne sam no imam deca
dve
Да, видях. 🙂
Русички, като тебе. 🙂
samo malkiq e na men
no i po harakter
a golemiq e pove4e na ba6ta im
ima6 interesna rabota
Да, мразя да работя скучни неща.
az sega si tatsq rabota

Дали в действителност е толкова неприлично руса? Или използва боя, един нюанс по-светла от кожата? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С очи като небе, по-синьо от очите на малко коте? Снимките й във Фейсбук осигуряваха задоволителна представа за външността й, но въпреки това се изкушавах да съчиня поне три различни жени, които приличат на нея, и си представях как спя с всяка една от тях.

28 януари 2016 г. 15:17
razgledah ti snimkite
ima6 hubava usmivka
o i si hodil na more
Да, защо?
tova mi e me4tata da ida na more
i si posetil mnogo hubavi mesta simpati4en si
Благодаря. 🙂
Ти също. Не си ходила на море?
mersi da
Е, това трябва да се поправи. Задължително! Още това лято.
Ee da no s decata 6te e trudno
nqma koi da gi gleda za da ida na more
a i malko 6te e egoesti4no ot moq strana da ida bez tqh
Така е.
no vse nqkoi den moje i da stane
v kolko svar6va6 ravota
nadqvam se 4е ne ti dosajdam
da ne te pritesnqvam
kato moje6 da pi6e6 mi pi6i
Не, не ми досаждаш, спокойно.
Харесваш ми. 🙂

А иначе отстрани – приказни красоти и картини. С гръмък мрак изкънтява кратък тунел. Следва сънна равнина чак до някакви жалки възвишения на хоризонта. Искър си отива от нас, пропълзява в далечната мъгла по дъното на долината и се заплита в храсталаците, които увенчават скучното единство на пейзажа.

29 януари 2016 г. 10:03
koga misli6 da idva6
dano samo da ne te pritesnqvat decata
az sam sama na kvartira s tqh
Не, какво да ме притесняват, аз обичам деца, но за съжаление си нямам. Аз също живея сам в София.
taq sabota pra6tam golemiq na selo pri ba6ta mi
zaradi vakanciqta a malkiq e na qsla
Ми добре. Извинявай за момент. Ще ти пиша след малко. 🙂 Става ли?
do posle togava
До после.

После тя ми звънна, че идва. Закъснявала, но само с три минути. Прелетяха релси, редица мокри спящи вагони на страничен коловоз; гара. Развълнуван и забързан, заобличах якето си, но не можах да улуча веднага ръкава, метнах на гърба си раницата с лаптопа и излязох от купето. Заедно с припряната тълпа пресякох перона и след като минах край билетни каси, будки за вестници, разписания и седалки, полирани от сядане, се озовах на свобода. Вчера неочаквано бе паднал първия сняг, а снощи хлъзгаво беше замръзнал и захаросаната му коричка много приятно хрускаше под подметките. Слънцето заливаше небето с рохкия си жълтък, край тротоарите припкаха бързи ручеи и целият град сякаш се топеше и отплаваше в уличните шахти.
За щастие, тя се оказа по-хубава, отколкото в моите представи, когато я видях на отсрещния тротоар, уловена от червеното на светофара. Приличаше на румено рускинче с искряща по раменете коса, която я открояваше от останалите угаснали пешеходци, наредени на бордюра като за снимка. Гледаше ли насам? Май се усмихна? Беше ме познала. Знаех, че ме е познала. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели дънки и яке с проскубана козина на качулката. Не че тези дрехи й стояха зле, но повечето жени нямаше да излязат така, дори само да си купят нещо набързо от магазина. Пресякох улицата и стъпих на тротоара при нея.

01 февруари 2016 г. 22:56
i ti mi haresva6 i mi dopada6 mnogo no kato doide6 da se vidim mislq 4e nqma da ti haresvam tolkova mnogo
Що????
mi neznam takova 4uvstvo imam
Ако имаш такова чувство, няма да ми харесаш наистина. Имай положително чувство и ще се получи. Усмихни ми се, не се гримирай много, дръж се естествено, такава ще ми харесаш. 🙂
ne sam nqkoq krasavica
az sam momi4e obiknovenno i sam dosta napatila no ne se otkazvam da tarsq 6tastie i uvajenie
ne sam mnogo hubava bez grim
Дръж се готино, както досега, и всичко ще се получи. И ще се разберем. Уморих се от взискателни жени. 🙂
ok i az sam taka
nagledah se na vsi4ko
prosto iskam uvajenie i tova davam
Ми не е малко. Другото си идва с времето.

Зарадвах се, че идва навреме, подадох й ръка. Дланта й ми се стори съсухрена и груба – като на работник, само че по-мъничка. Запознахме се отново, този път на живо. Антония, но предпочитала Тони. Обичайната размяна на думи и после въпросът: „Как пътува?” Тази протоколна интимност някак ме окуражи и аз се наведох към нея. Тя обаче се отдръпна и целувката ми увисна във въздуха. За компенсация ми поднесе учитвата си ледена буза.
Огледах се, тъкмо минаваше празно такси. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря. До тролейбусната спирка вървях след нея, на метър отзад. Всъщност, фигурата й не беше лоша – добре оформена и слаба, като че ли и задникът й не беше лош. Подножието на съвсем светлите й дънки бе опръскано със ситни лунички кал.
Качихме се в тролея и една болезнено пълна жена, по-широка в ханша, отколкото бе разстоянието между седалките, дойде да ни таксува. Антония настоя да плати и за двама ни. Кратък спор и аз великодушно се предадох. Наблюдавах я как човъркаше в гърлото на портмонето си и вадеше стотинките отвътре една по една, видях олющения лак на ноктите, забелязах, че на ръцете й нямаше пръстени, и внезапно осъзнах цял куп други неща. Може и да е било въображение, но във всеки случай в отношението й беше настъпила някаква промяна. Вгледах се в очите й и се чудех на промяната. Тези очи сега гледаха мен – мъж на четирсет и една, сериозен, почти дебел, с изветряла тук-там новобранска подстрижка и неприятни очила. Правех неприятно впечатление дори на себе си.
Тогава забелязах, че разстоянието между предните й два зъба бе по-голямо от обичайното и това придаваше на излъчването й неволна наглост. Устните й бяха малко преувеличени, деликатно открехнати и в същото време по момчешки груби. Отдалеч не бях готов да й дам повече от тринайсет, макар че сега бих й дал и трийсет, вместо предварително обявените двайсет и осем. Малкото, което й бяха прибавили годините, не беше в нейна полза. Изглеждаше все още млада, но вече някак странно похабена от сблъсъка с реалността и компромиса.
Последва внезапен антракт в захранването на сюжета. Ниското жужене угасна, залп тишина, вопъл на свистящи жици и… Тонито политна в прегръдките ми. Припомнете си го за секунда: една безплътна вълна повлича всичко, падат предмети, търкулват се под седалките, люшване обратно, тролеят се препъва в нищото и разкопчава тирантите си с въздишка. Публиката негодува, някой изсвирва. Шофьорът излиза от кабината с ругатня и чифт петнисти ръкавици.
Този инцидент страшно ни развесели. Постепенно Антония се отпусна и ме информира, че обещаните палачинки (за които нямах спомен) се отлагат. Млякото изкипяло, апартаментът едва не пламнал. Питам я, вярно ли е, че никога не е ходила на море. Ами вярно е. Виждала е море само в рекламите. Не знае как изглежда в действителност, не знае дали някога ще разбере. Кимам разбиращо. И пак – млякото, децата… Баща й отказал да вземе големия на село за почивните дни, малкият е на ясла, така че ще си имаме копмпания. Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Унесен в мисли от собствен интерес, опитвах да отгатна леката тежест на гърдите й, които неубедително намекваха за себе си под прекалената подпухналост на якето.
След пет спирки и още едно техническо прекъсване стигнахме до нейния квартал. Мизерията има много лица, но всички си приличат. Тези жилища спокойно биха могли да бъдат в „Люлин” или „Обеля”. Винаги съм подозирал, че България всъщност е един огромен град, съставен от крайни софийски квартали. Ето го и нейният блок, онзи с двуцифрения номер на калкана. Първо обаче трябва да минем през магазина. Последвах я, решен да й си харесам.
Взехме количка, спряхме на щанда с месата и тя се загледа. Посочи едно парче. Второто – едро смляно, ако обичате! Какво още? Щафета шпеков салам, кило кремвирши, луканка, малко шунка, малко прошуто и други малки импровизации по темата. Кашкавал. Маслини. Шоколадово яйце за големия, за малкия – не! Малък е още, ще глътне играчката. Едно сокче му стига. Отстрани сигурно изглеждахме като семейна двойка, която така си пазарува за вкъщи. Нищо, че в квартала не ме познаваха. Можех да мина за нейн съпруг, който работи нещо в чужбина. Толкова отдавна, че не си го спомнят и децата вкъщи. Бира? И Тонито измъква от витрината два литра бира. Ракия? Не, имала половин бутилка домашна, оцеляла от някакъв отколешен купон. Сега хляб. Не, по-добре два хляба. Нека има. Макарони. Спагети. Консерва домати на кубчета, червен пипер, олио, пакет сол, пакет захар. И количката се напълва. А, и прах за пране. За малко да го забравим. Сложихме всичко в количката, платих на касата и излязохме.

– Не обичам да ме целуват с език, противно ми е така!
– Само една мъничка целувчица. Много мъничка.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Уф, остави ме!
– Изобщо, искаш ли да ме целунеш или не?
– Стига! Много е рано за такива целувки.
– Ще те целуна насила! Не искаш ли да те целуна?
– Ако е само една целувка, разбирам… Но мъжете не се задоволяват само с една целувка… А и трябва да тръгвам, ще закъснея. Децата ще ме чакат.

Квартирата й беше всичко, което можеше да се очаква от една квартира на жена, която може да върши всичко сама, но чака да се появи мъж, който да го свърши вместо нея. Похвали се, докато ми предлагаше чифт свои, убйиствено малки пантофи, че наскоро боядисала стените. Бившият й я научил да шпаклова, известно време дори му помагала по строежите. От апартамента се носеше сладникава смрад с лек примес на кухня. Разбрах на какво мирише чак когато свикнах с нея. Всъщност не миришеше лошо – на прегоряло мляко и прясно пране, както и на още нещо, по-пикантно, което по-късно щях да определя като стърготини в аквариум, обитаван от хамстери.
Тонито замъкна навътре торбите с покупките и ме остави да стърча прав в коридора. Окачих още топлия труп на якето си на закачалката и я последвах, препъвайки се в нечии катурнати обувки. Та какво за бившия? Ами нищо. Имал кола, децата свикнали, големият почнал да му вика „тате”. Това била и първата дума на малкия. Обаче? Избягал с друга в друг квартал. Тя вадеше разни неща от торбите, слагаше ги в хладилника или на мивката, без да изрази на ни най-малка благодарност. Между другото, имала една свободна стая, ако държа да спя отделно. Не държах. Само надзърнах – приличаше на ограбен склад. Под една пружина с гол дюшек се подаваха кашони, кутии от обувки, вехти куфари. И това беше всичко.
Отведе ме в спалнята. Впрочем тя се оказа доста просторна: в средата двойно легло с чисти завивки, отсам маса и столове; в ъгъла – сушилник с наболи щипки. Под прането равнодушно преживяха предсказаните аквариумни гризачи. После отместих погледа си и се огледах наоколо: всичко бе разхвърляно в безпорядък. Гардеробите зееха отворени, чекмеджетата повръщаха дрехи, по рафтовете блестяха всякакви лъскави нещица, ножички, пилички, шишенца лак, флакони. В една ниша на секцията неуморен телевизор светеше без звук.
Имахме само още един час, преди да вземе децата, един час, в който нищо не се случи. Седнахме, запалихме цигари. Опитах се да я придърпам на коленете си и да я целуна по устата, но тя все ставаше и накрая ме отблъсна.
Докато си говорехме, ми се струваше, че диалозите ни ту избързват, ту изостават от случващото се, съвсем като несинхронизирани субтитри от някакво пиратско копие на действителността. Всички краесловни „о“ и „а” при нея неизбежно се превръщаха в „ъ” и „у”: закачалкътъ, торбътъ, млякуту. Това някак вкисваше магията на момента.
Антония не ми разказа много за себе си – само това, което вече знаех, като прибави, че майка й си имала любовник, с който живеела от години. Той не понасял чужди внучета, а баба им – своите собствени. Баща й живеел в някакво отдалечено село, пътните в двете посоки излизали скъпо, а и децата не ги пускали сами в автобуса. Бившият й помагал с тях, преди да се изнесе. А баща им? С него нямала брак. Работили заедно в Испания, там забременяла с второто. Отначало не бил лош баща, но го научили да пие. Веднъж, само веднъж – подчерта, оставила голямото само и то се пребило на стълбите. Намерили го почти в безсъзнание, на бузите, по челото – лилави, черни, страшни отоци. Откарали детето в болницата, две денононощия на системи. Властите й отнели родителските права, наложили й забрана да посещава сиропиталището. Хукнала по посолства, социални, бременна – с ей такъв корем. Оправила се някак, но минала една година. Когато й върнали детето, то отказвало да й говори, освен на испански.
Антония запали цигарата – сигурно за трети път. Гаснеше, а забравяше да я пуши. Тук се хванала гладачка, но когато помолила да я пуснат от работа, за да прибере малките, единия от ясла, другия от градина, я уволнили. Никъде не искали да вземат на работа жена, която сама си гледа децата. Баща им полека се изпарил в кастилската мараня, а с него и издръжките. Само другата баба, майката му, продължила да дава пари, колкото за наема. А останалите разходи? Отворих уста, но размислих. Тя ми отвърна с несполучлив опит за усмивка.

– Моля те, престани, или ще се преместя…
– Недей, ела тук. Няма да те закачам повече, ако ми дадеш поне една целувка.
– Ето. Доволен ли си? А сега ме остави. За-къс-ня-вам!
– Само това ли беше целувката?
– Ох, стига си ме стискал, ще ми излезе синьо!
– А сега, де! Това как да го разбирам?
– Престани, пусни ме!
– Какво ти става? Във Фейсбук не беше такава…
– Ама не ме дърпай, моля ти се!
– Не те дърпам… Само искам да ти помогна да се настаниш по-удобно, на по-мекичко.
– Предпочитам на по-твърдичко…

И така, доникъде не стигнахме. Преди да се срещнем, поне се преструвахме, че нямахме търпение да се видим. А сега цялото това преструване изведнъж беше изчезнало и нямаше начин, принудени бяхме да проумеем истината, че сме тук, заедно, единствено защото нямаше къде другаде и с кого друг да бъдем.
Докато си обуваше ботушите, седнала на леглото, отбелязах, че дънките й отзад са кални. Предположих, че ще ги смени, но тя само усука крачолите им около глезените си и ги напъха в ботушите.
Щом като чух как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно, прокрадвайки се тайнствено, надникнах в банята. Страшно беше да се влезе там – мократа мозайка изглеждаше хлъзгава, гнусна и лепкава, между плочките по стените чернееше мухъл. Шампоаните и препаратите бяха наредени направо на земята. Слушалката на душа висеше, топнала хобот в бебешко гърне, зарязано насред помещението.
Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от детската стая – ръб на масичка с телевизор, мрачен като бюст на пиедестал, решетки на кошарка, лапичка на бяло мече с посивяла козина, проснато по очи на пода. Хаосът и тук беше навсякъде, материализиран в купчини дрехи и разпиляни салфетки. Друго мече, пленник на кошарката, криеше лицето си между възглавницата и отритнатото безформено юрганче. Сякаш стаята не искаше да ме погледне, отправяйки ми трогателен и невинен упрек. Особено съм запомнил едно спихнато балонче, което висеше като посинял език, обесен на абажура. Всичко беше твърде тихо, за да е нормално. Стори ми се че тишината расте, расте – внезапно ще прелее и ще избухне в смях. Измъкнах се оттам и тръгнах по коридора с безшумните си пантофи. В клозета открих само дремеща оранжева локвичка. Кухнята се оказа със средни размери, но някак сумрачна, пред прозореца съхнеха чаршафи в остъклен балкон. Подът бе от изкъркан балатум, килимът – издут до крака на масата като замръзнала вълна.
Каква ужасна квартира! Обзавеждането навсякъде изглеждаше еднакво, охлузено и евтино, стаите – пълни с форми на живот, които се спотайват зад мебелите и търпеливо чакат да изпълзят, щом лампите угаснат. Присъствието ми тук беше истинска лудост. Другите писатели пишеха, някои по две-три книги годишно, издаваха ги, превеждаха ги, прощаваха им всяка глупост. Другите писатели печелеха награди и конкурси, а какво правех аз? Изследвах чуждата бедност. Много по-лоша от моята.
Върнах се отново в спалнята и внезапно усетих, че този ден, предвкусван с такова бясно нетърпение, отминава напразно – отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Загледах се през прозореца, чух как хамстерите се сборичкаха… И денят изтече.

– А мъжът ти защо те напусна?
– Защото е пълен нещастник. Изгубих си с него цели пет години. Навсякъде разправяше, че ще се оженим, а аз казах на майка и на всички, а после ме остави.
– Защо?
– Знам ли? Реши, че още не си е поживял достатъчно.
– А бившето ти гадже?
– О, я стига си ме разпитвал!

Кирил е дете, хубаво като пате. Нослето, очите и веждите са от майка му, но долната част на лицето, брадичката и устните – това, разбира се, е чуждо. Виктор има по-неопределени черти, още бебешки. Докато се събуват, децата не спират да ме зяпат. Изненадан съм колко са малки. Старая се да бъда учтив и да им запомня имената. Накратко, Кико и Тико.
Пръв при мен пристига Тико. Питам го на колко е годинки. „Ииияуу”, смее се той и хуква да бяга. Жесток пич – винаги можеш да се разбереш с такъв човек. Кико е на седем, информира ме, без да го питам. Тико е на три, но отказва да ми покаже дори с пръсти. Закачам се с тях. И те се закачат с мене. Накачулват се отгоре ми и започват да ме бъркат по джобовете. Миришат на деца и дрехи втора употреба. Давам им каквото намерят в мене – див кестен, билет от влака, монета. Веднага възникват социални напрежения, точно както е при големите хора. Очарователни мъници. Чоплят ме като на баница с късметчета. Реакцията на Тонито обаче беше обратната – тя просто ги изкомадва да вървят да си играят в стаята и те мигом й се подчиниха. Това беше нейният дом и той си имаше собствен микроклимат с вътрешни закони на самоуправление. Към децата си беше строга, понякога почти жестока. Ръководеше ги като малка армия и маневрираше с нея като опитен военачалник. Нямаше друг начин. Само така сама жена може да се оправя с двама мъже. Поне докато пораснат. После – ще му мисли. И те не само я боготворяха, а изпълняваха всичко, което им заповядваше.
Тонито започна да приготвя вечерята, като си служеше доста професионално с ножа, лука и месото. Бавно, но сигурно пространството около нея започна да се изпълва с всякакви боклуци, найлонови пликчета, обелки, мазни хартии. Наряза салата в пласмасова купа, сложи чинийки, наля ми ракия. Тя предпочете бира. Чукнахме се. Ракията беше топла, поисках лед. Нямаше формички за лед. Замразяваше вода в една пластмасова чашка за кафе. Извади чашката от камерата и я поля на чешмата. После сложи леда в торбичка и го натроши с най-обикновен железен чук. Тя непрекъснато трябваше да решава проблеми, причинени от безпаричие. И най-често ги решаваше, като отлагаше днешните разходи за утре – принцип, който почти винаги се оказваше печеливша тактика. Намекна, че трябва да ходи на зъболекар, дългогодишната липса на един предкътник й причинила тази ужасна диастема*. Плюс още една кофа латекс, за да довърши балкона. Пиех си ракията на микроскопични глътчици и пресмятах казаното наум. На Кико му искали 14 лева за учебна тетрадка, егати тетрадката. Показа ми бележка, подписана от учителката. Скоро разбрах, че Тонито обича да се оплаква и изобщо не се срамува от безпаричието. В скуката и нещастието е радост, и бедността – развлечение; отсъстващата усмивка и липсващият зъб я краси…
Попитах я защо не използва картофобелачка, а се мъчи с ножа. С нож, обясни, оставал по-малко картоф по кората. Понечих да й възразя, но тя наистина умееше да бели суровите картофи, като че са сварени. На тънки нежни люспици. Сякаш ги събличаше. От нея можеха да се научат разни сиромашки трикове – диария се лекува с лъжица оцет, щипка карамфил гони комари. Знаеше как да се справя с хлебарките, а именно – с препарат за колорадски бръмбари, поръсен обилно в ъглите. Гадините го ненавиждат и емиргират по другите апартаменти. Ако се чудиш дали свареното яйце е готово, завърти го, но гледай да не се опариш. Суровото яйце не се върти. Проверих.
Тонито нямаше кой знае с какво да се похвали, освен с децата си и едно трето място в градски крос за ученици. Нямаше завършено средно, но ме увери, че си е „взела” осми клас. С подобен бекграунд в най-добрия случай можеше да стане метачка или санитарка в някое инфекциозно отделение. Но тя нямаше и този късмет. Освен това нямаше и мечти. Мечтите са нещо, което осъществяваш с другия до теб. А у нас другите са провалени и оцеляващи самотници.
Попита ме как върви работата ми, обаче се преструваше, защото работата ми изобщо не я интересуваше. Когато й отговорих, аз също се преструвах. Интересуваше ме само едно и тя го знаеше. Бях го заявил със самото си идване тук.
За разнообразие подхванах монолог за гладуващия писател, който бива оценен чак в гроба. Но на света нямаше думи, с които да впечатля Тонито. Сякаш каквото й да кажех, не беше от значение.

– За какво пишеш?
– Понякога за себе си, понякога за други хора.
– Изкарват ли се пари?
– Само когато пиша за другите.
– Как така?
– Ами много просто. Вестниците плащат, но кой ти чете вестници? Книгите аз си ги плащам, но пък кой печели от книги? Сложно е за обясняване. В моя случай един незначителен журналист издържа един непризнат писател.
– Някой ден ще напишеш ли книга за мен?
– Изключено. Няма да мога да намеря точните думи.

Отвлечените теми не я вълнуваха. Мен също и обърнах нещата на секс. Беше се преоблякла с дрехи за вкъщи, „домашни парцали”, както ги нарече: мрежеста жилетка и потресаващо впит клин с леопардова шарка. Седях на грохналия диван и я гледах, докато приготвяше вечерята. Седях и предъвквах намеренията си. Беше раждала два пъти, но фигурата й бе успяла да съхрани непокътната си момичешка изумителност. Вярно, около бедрата й вече се трупаше лек намек за предстоящото им разширение, но това беше страничен ефект, който не само не обременяваше твърдия разкош на задника й, а напротив, придаваше му една по-балансирана грация.
Всъщност, вече бях малко пиян. Не пиян в истинския смисъл на думата, но достатъчно, за да не се церемоня. Просто си дойдох на думата, без каквито и да било предисловия. Станах, отидох до мивката, обвих ръце около кръста й и я целунах. Получи се онова неприятно чукване на зъби в зъби преди целувката. Тя разтвори устни, но без особена страст, със сластна студенина, с лакомо безразличие. Остави се покорно да я притисна, полуизвърната към мен, докато сръчните ми ръце опипваха бедрата й все по-нагоре, все по-нагоре. „Тук недей!”, прошепна в ухото ми и леко се отстрани от мен, като посочи с очи отворената врата. От дълбините на апартамента се носеше весела детска глъчка.
Реших да не й противореча. Върнах се на дивана, какво бих могъл да й кажа? Може би по-нататък ще е по-добре, помислих си отчаян. Тя не е лоша, никак не е лоша, но проблемът е в теб. Проблемът е, че не знаеш как да се държиш с такива като нея. Те не обичат да се отнасят с тях като с нормални човешки същества. Ако си твърде мил, те прегазват.

– Не започвай пак…
– Не започвам. Продължавам.
– Тогава не продължавай. Избързваш.
– Приятните неща не трябва да се отлагат.
– Напротив. Приятните неща трябва да се удължават.
– А на теб какво ти е приятно?
– Ами да си говорим.
– Само да си говорим?

Тико ръмжи от кошарката си като животинче в клетка и надава весел вик, когато някой минава по коридора. Забавлява се като изхвърля разни неща отвътре и учтиво мучи да му ги подадеш, за да ги изхвърли отново. Кико се е самообслужил с бисквитка и гледа телевизия опасно близо. Застанал е отстрани на телевизора и наднича в него като през открехната врата. Направо е залепил носле в екрана. Карам му се, а той се дави в къдрав детски кикот и ме гушва, мачкайки с пръстчета мекичкото на ухото ми. Предлага ми олигавената си бисквитка и шепне превзето „Светльо”, което от неговата уста звучи като „Фетльо”. Отвръщам на прегръдката и лекичко го потупвам по гръбчето. Бисквитката отказвам.

– Ама така не е честно!
– Честно е. Може да се гъделичка.
– Ама ти не се смееш.
– Защото ти не знаеш как да гъделичкаш, Кико. Ти не гъделичкаш, а щипеш.
– Точно затова не е честно.
– Честно е. Ти щипеш.

Бутам го на леглото и както се превива от смях, започваме да се боричкаме. Борбата не е кой знае какво. Отначало го мушкам в ребрата, за да продължи да се смее и да не може да си поеме дъх, за да се защити. Известно време пухтим, вкопчени един в друг, докато го поизтощя, после му позволявам да ме повали на леглото. Но не го оставям да ме надвие без усилие. Ако го сторя, ще разбере, че е победил само защото аз съм му позволил, понеже е още малък.

– Фетльо, може ли да си поиграя с телефона ти? Какви игри имаш?
– Не може.
– Защо?
– Защото телефонът ми не е играчка.
– Тогава защо има игри?

Време е за вечеря. Отивам да си измия ръцете. Питам има ли сапун. Няма, отбелязва Тонито, обаче има топла вода. Децата се хранят първи, със стара манджа. Ние ще се ядем после. Тико получава нещо като грис халва, Кико – боб с наденица. Прави много измъчена гримаса, все едно трябва да глътне дълъг косъм. Майка им е сготвила кавърма, спагети и пържени картофи. Децата няма да опитат нищо от това, докато първо не си изядат сипаното в чиниите. Правилата тук са прости: храна не се изхвърля, оставяш след себе си чисто.
Но аз бях гладен и когато Тонито ми сервира, направо се нахвърлих върху месото и спагетите. Кико ме гледаше почти със завист и не можех да не си помисля, че такива ястия те си позволяват рядко. „Искаш ли да опиташ?” Предложих му от чинията си, но той отказа. Навих колкото можах спагети около вилицата си и ги пъгнах в устата си. До края на вечерята Кико не хапна почти нищо, седеше с разкривени, нацупени устни, които сякаш бяха готови да крещят, че са били измъчвани. Майка му, може би срамувайки се, че детето ми брои хапките, му се скара и го прати да си ляга, гладен и разплакан. Предпочетох да си замълча. Не беше моя работа да оспорвам възпитателните й принципи.
Като приключих с яденето, се изтегнах на дивана, с клечка за зъби в уста. Тонито изми чиниите и прибра останките от вечерята в хладилника. Вътре нямаше много място и купата със спагетите се озова обратно на печката. Просто я заряза там, непокрита дори с вестник. Напрежението помежду ни къкреше през цялото време, така че внимавах да не я докача с някоя лекомислена забележка. От алкохола и погълната храна нещо се бях размекнал. Беше ме обзела някаква ленива увереност, че от мен би излязъл нелош баща на нейните деца. Човек постепенно свиква. Нали цял живот това правим? Свикваме с неудобните мисли. Както с мисълта, че остаряваме. Лошото беше, че не можех да се припозная в ролята на изпълнителен мухльо, който кърпи чехлите на жена си или води синовете й на свои разноски в Несебър. Много по-лесно ми беше да си представя как си крещим всяка вечер и те винаги застават на нейна страна. Елементарен, блудкав, банален, изпълнен със скандали живот. Ето това ми навяваше тая жена. Усещане за провал и житейски неуспех. Преди да заспим, ме предупреди:
– Сутрин съм отвратителна, така че не ме барай! Аз сама ще се събудя. Иначе мога да убия човек, ако не съм пила кафе с цигара.
– Ами нормално е.
– Кое?
– Да си отвратителна, щом не закусваш.
Веднага след това (сякаш се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от прегръдките ми и седна на ръба на леглото. Синята светлина от немия телевизор примигваше като оксижен, светлината зъзнеше в чаршафите, опипваше гънките на мрака.
– Кико, ела тук! – извика.
В отговор долетя крехкия тропот на бягащи, боязливи стъпки.
– Кико, чуваш ли какво ти казах?! Знам, че си в кухнята. Ела тук веднага!
В рамката на врата се появи дребничък силует.
– Светни лампата!
Силуетът се обърна, протегна ръка към ключа на стената. Чу се звук като от щракване на пръсти, стаята мигом свлече черната си мантия и ето ти фокус: Кико – бос, по пижама.
– Ела тук!
Той се приближи с наведена глава, засмукал пръст, както правят децата, когато са виновни.
– Извади си ръката от устата! Какво търсиш в кухнята?
– Пих вода.
– Защо ме лъжеш, Кико?! Нали сме се разбрали да не лъжеш!?!
Той ми отправи изтормозен поглед и пак наведе глава.
– Мамо, гладен съм… – изхлипа.
– Защо ме излъга? Какво яде там?
– Малко от спагетите… – хлъцна, пое си дъх и тихо се разплака.
Нещо ухапа гърлото ми, проби си дупка и се сви там на кълбо. Усъмних се в действителността на случващото се, почти ми прилоша. Докато ставах, стаята се завъртя. Може би не аз съм свидетел на това, може би някой ми го разказва, а аз въпреки че си представям всичко, не мога да го повярвам. Как да ви кажа, скапах се. Този момент като че ли обобщи всичките ми неприятни емоции от деня.
– Заминавай! – изпъди го майка му. – Заминавай да си лягаш, че ей сега ще ти ошаря задника!
Точно така го каза. Със същите груби думи.
– Стига! – извиках й аз. – Защо му крещиш?
– Не крещя.
– Крещиш. Не се ли чуваш?
Скочих от леглото, грабнах за ръка Кико и го отведох в кухнята. Тя ни последва. Сложих детето на един стол, избърсах му сълзите със салфетка и му наредих да си издуха носа. Той се подчини, хлипайки. Сипах му спагети и сервирах чинията на масата. Разбих малко мляко, направих айран. Детето се поуспокои, като пак изхълцваше от време на време. Хвана с две ръце чашата и дишайки в нея, я изпи на няколко шумни глътки.
Бедният Кико. Сълзите бяха оставили лъкатушни, лъскави бразди по зачервените му бузи. Изпитах срамното, ужасяващо опасение, че ако протегна ръка, за да го погаля по косата, той ще се отдръпне назад несъзнателно, сякаш от страх, че мога да го ударя. Докато опитваше спагетите с връхчето на вилицата, Кико плахо поглеждаше майка си. Тя го наблюдаваше с едно особено котешко излъчване – като на рис, преди да скочи. Зениците й се бяха свили до главичката на топлийка. Стискаше зъби, дишаше ситно и мълчеше – така силно мълчеше, че чак се чуваше леко сумтене.
Всичко това забелязах между другото. Един ден ще напиша тази история, мислех си, но как? Мога да я поукрася тук-там, да й спестя всички малки пръски кал, които мърсят живота. Писателите често нагърбват човека с непосилна добродетел. Но ако натовариш някого дори с чувал скъпоценности, пак ще му бъде тежко. Кико хапна още малко и каза, че повече не е гладен. Майка му го прегърна и го отнесе в леглото. Когато се върна, тя почна да ми се обяснява:
– Аз, такова… съжалявам, че се развиках. Обаче има стара манджа в хладилника. Трябва и тя да се изяде, иначе ще се развали. Да я изхвърля ли, какво? Да не се учат те така!
Премълчах. Осъзнавах, че каквото и да кажа или направя, философията на ежедневието е по-силна. Върнахме се в спалнята, без разменим и дума, сякаш имахме уговорка за това още от София. Нямаше нито приказки, нито целувки, нито опипвания – обичайният любовен конформизъм, на който се отдават хората, преди да се обичат, когато се обичат. Тонито се оказа равнодушна като проститутка, която безропотно се подчинява на клиента си и желае само всичко да свърши по-бързо.
Хлъзгав финал, после угасих с клепачи телевизора.

II.

Събудих се сам в леглото и дълго гледах тавана. Около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжеше муха и кацаше все на същото място. Сякаш в апартамента витаеше някакво проклятие, наследено от предишните му обитатели. Изглеждаше пропит от нещастия, всмукал в стените и мебелите си само пиянски викове, тряскане на врати и чупене на чинии. Кико и Тико си играеха нещо в стаята, чувах ги оттук, Тонито приготвяше кафе в кухнята. Строгата му миризма изпълваше цялата къща. Бях прекарал по-малко от денонощие тук, а все едно бе минал повече от месец. Усещах, че настъпващият ден ще протече глупаво, придружен от цялото неудобно присъствие на децата. Нямаше да има целувки, прегръдки, нито какво толкова да си кажем. Отчуждението помежду ни растеше.
Когато чу, че съм станал, тя пристигна с две чаши кафе, седна на един стол до масата, измъкна дистанционното изпод възглавничките на леглото и започна да се разхожда по каналите. Спря на някакъв индийски сериал и с щипка за вежди започна да скубе трънче по трънче наболия кактус на единия си глезен. Подвитият между гърдите й крак напомняше шията на лебед, чиято глава завършваше с клюна на червен чорап. Отвращаваше ме. Подобни мисли трябва да се се въртели и в нейната глава, защото забелязах, че в погледа й проблязва враждебна острота. Имах чувството, че всичко това се е случвало вече, че става нещо, което се повтаря както в кошмарните сънища. Нещо, което вече съм изживял, а сега трябва отново да изживея. Не си говорехеме. Само седяхме там и се ненавиждахме.
От нямане какво да правя отворих лаптопа си, проверих си пощата, прегледах новините. Трябваше да изляза поне за малко навън, иначе щях да се побъркам. Попитах я иска ли нещо от магазина – цигари, шоколад? Тя ме погледна сериозно, много сериозно. С характерния за нея невъзмутим и равнодушен маниер поиска да използва компютъра ми, докато отсъствам, за да си довърши някаква игра във Фейсбук, за която телефонът й не бил достатъчно удобен. Напомни ми и онези четиринайсет лева за учебната тетрадка на Кико, която бе споменала снощи. Последният срок да плати бил понеделник. Имах у себе си две двайсетачки, извадих едната и й я подадох. „А-а-а, нямаше нужда!”, увери ме и взе банкнотата, без да ми благодари. „Е, не се притеснявай!”, отвърнах и тя не се притесни. Чувствах се като похотливо старче, което й дава двайсет кинта, за да поседи в скута му. Калкулацията на разходите до момента сочеше, че една проститутка в София щеше да ми излезе по-евтино.
Облякох си якето, взех асансьора и се измъкнах навън. Завих по някаква странична уличка, украсена с кофи за боклук. Кварталът беше пуст, замръзнал, вцепенен. Полумъртви котки кръстосваха едва-едва. Отгоре бе надвиснало непроницаемо бяло небе, февруари кичеше дърветата с маникюр от ледени висулки. Голите черни клони приличаха на светкавици в негатив, преобърнат наопаки. Нито едно ярко петно наоколо, всичко бе избедняло, излиняло, само три пластмасови контейнера – жълт, зелен и син. Излязох на главното шосе, намерих цигари в една будка на спирката и тръгнах обратно. Тук-там се мяркаше по някой прегазен от живота човечец. Нарочно се заглеждах в лицата на хората, които срещах на връщане, бяха печални и мрачни. Потръпвах при мисълта, че бих могъл да живея като тях и този живот ми се виждаше безсмислен, в него имаше само скука, примирение и отчаяние. Аз не бих изтраял – ден-два както и да е, но по-дълго – не. Тук, на това място, нещата бяха преопределени.
Когато се върнах, апартаментът миришеше на гладено пране – тази толкова мила, домашна миризма. Антония сгъваше детските дрешки като носни кърпичики, редеше ги на Айфелови кули и ги пренасяше в гардероба. Предположих, че в този момент майка ми вкъщи също глади. Навярно мисли за мен. Усмихнах се. Казанлък изглеждаше на цяла вечност разстояние.
Минах като сянка по коридора, не мисля, че Антония ме забеляза. Влязох в спалнята, лаптопът ми дремеше с помръкнал екран, както го беше зарязала на леглото. Размърдах мишката: беше забравила да излезе от профила си и имаше непрочетено съобщение. Оказа се отворения финал на интимен чат, лишен от пунктуация, реплики между двама полуграмотни, нищо особено.

Той: kade se gubi6 naposledak
Тя: naprotiv ti se izgubi
Той: lipsva6 mi koga 6te se vidim
Тя: i ti mi lipsva6
Той: v kraq na drygata sedmica sam svoboden
Тя: dobre no parvo trqbva da pratq na selo decata

И още, все от тоя калибър. Почувствах се зле, нещо ме прониза чак в корена на мозъка. Значи всичко беше измама! Зарязала елементарно приличие и предпазливост, тази безскрупулна двуличница ме мамеше с друг. Или обратното? А може би го правеше нарочно, и то от собствения ми лаптоп, за да демонстрира, че съм нежелан? Няколко пъти се улових да препрочитам написаното, като че се опитвах да открия между редовете още по-красноречиво доказателство, сякаш самата кореспонденция не беше достатъчна. Разгледах снимките на жалкия си съперник, на повечето позираше с тъмни очила, възседнал античен чешки мотоциклет. Предположих, че е семеен, на една от фотографиите делеше присъствие с измъчена, слаба жена, обкръжена от две грозни момичета, буквални копия на баща си. Стана ми неприятно, признавам, не очаквах да се занимава с такива типове. Имаше вид на квартален крадец на коли, един от ония бираджии по парковете, любител на футбола и самоделните бомбички.
Бях прекалено объркан, за да си тръгна, прекалено засрамен, за да стана и сложа край на всичко по най-безцеремонния начин. Нарочно оставих лаптопа си отворен и се забавих в тоалетната повече от необходимото, за да й дам възможност да си замете следите. Когато се върнах, беше заключила профила си. Предположенията ми се потвърждаваха. Застанах пред нея и привлякох погледа й. Беше погълната от телевизора и не ми обръщаше никакво внимание. Казах й, че съм прочел чата й и повече няма какво да се преструваме. Насилвах се да говоря спокойно. Тя ме изгледа, присвивайки клепачи, и отметна един кичур, който й падаше в очите. Последва заплетено обяснение, което дори не си направих труда да изслушам. Не бях отгатнал дори нищожна частица от истината, това бил братовчед й.
Първото, което ми дойде наум, бе да я зашлевя. За щастие не го сторих, дори не издадох, че се чувствам засегнат. Тя съвсем ясно осъзнаваше колко глупаво звучат тези думи и не знаеше как да ги каже. В отговор просто се изсмях – слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта й, бях я изпреварил. Вече се скитах по улиците на София, приказвах с минувачите, отпивах питие пред „Гринуич” на „Витошка”. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различни. Дори дърветата и облаците бяха различни.
Разделихме се бързо и нескопосно. Като хора, които си обещават да се видят пак, по-скоро от приличие, защото са наясно, че никога няма да спазят обещанието си. На вратата спрях, почудих се дали да не се върна, за да се сбогувам с децата, да ги прегърна и целуна. Но почувствах, че ако го направя, ще излезе пресилено и като че ли по задължение – нишката, която ме свързваше с тях, някак изведнъж прогни и се скъса. Метнах раницата на гърба си и влязох в асансьора. Никой не го беше повикал след мен. Стоеше на етажа, все едно ме очакваше. Трябваше да се махна от този град, а до влака оставаха повече от два часа. Тръгнах по съхнещите от влагата улички, празнота се стелеше в душата ми. Неусетно се озовах на безименно шосе, придружавано от железопътна линия, логично беше да ме отведе до гарата. Подминах някакъв надлез, от който капеше вода, на една от колоните висяха дрипите на стар афиш. Навред цареше внимателна, почти плаха тишина, не се чуваше нито кучешки лай, нито се виждаха хора. Само редки автомобили профучаваха край мен с безумна скорост. Последва очертан от схлупени барачки път и посивели от времето складове с криви, напукани стени. Мъртвият социалистически свят все още се разпадаше, а на негово място никой не строеше друг. Докато вървях, отново ме обзе изкушението да напиша разказ. Как да го нарека? „Майка”? Не, това вече го има. „Портрет на една майка”? Превзето и сладникаво… „Осиновеният баща”? „Обащиняване”? – Сухо, с намек за философстване… Може би „Отсъствието на пастрока”? Или „Обезглавеното семейство”? Не е чак толкова лошо – трябва да помисля. Първо да го напиша, казах си на глас, после ще измисля заглавието.
И тогава отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие съвсем неочаквано някое случайно съвпадение на нещата в скъсан афиш или име на град върху табела на пътя. Отдавна хвърлен камък бе поставил ударението си на последната буква и сега ръждясалата рана превръщаше улученото „Н” в лъжливо „Л”. От радост плеснах табелата с длан и с тъпия, виещ от болка молив бързо и уверено написах в тефтерчето си думата „Плевел” – по-добро заглавие няма.
Скоро мъглата толкова се сгъсти, че от мен остана само отражението ми в локвите. Точно след един час бях на гарата. Купих си билет и седнах на една пейка отвън. Чувствах се измамен, разочарован, отвратен. Мисълта за Антония ме потискаше.
И какво? Какво като е курва? Божествен е грехът й – дала е живот и двойно е откупила правото си да съществува. Кой си ти, бездетният ерген, че да я съдиш? Бих искал да гладуваш, да имаш деца, които да гладуват, да мръзнеш, да мръзнат, да искаш да работиш и да не ти дават работа. А не да се разкарваш от град на град, защото в София ти е тъпо или не можеш да се уредиш с нещо за чукане. Тонито не е изоставила своите синове, нито ги е поверила на приемни семейства. И то във времена, когато майки изхвърлят новородените си в контейнера или се самозапалват пред президенството, защото няма да могат да ги отгледат. Тя по-скоро ще подпали държавата, ще я разруши със собствените си ръце, камък по камък, ако някой посегне да й ги отнеме. Никога, независимо колко непоносимо е положението, няма да се предаде, изкушавайки се да потърси някакъв по-значим смисъл на живота си. Храната и наемът, това е всичко, което има стойност, и тя е принудена да ги осигурява по най-женския начин. По-добра ли щеше да бъде, ако ровеше в кофите? Бедността я освобождава от обичайните стандарти на поведение, също както парите освобождават хората, които ги имат, да се съобразяват с тях. Да оцелява, това е нейния талант. Жизненият й ритъм блика от други извори, не като моите. Моите само църцорят, лигавят се. Тя е съвършено приспособена, пълна със суров живот жена, твърда като скала и не поддава нито на милиметър, в която и да е посока… Ето, това е величието на майката. Да живее и да се надява за своето малко бъдеще. Което всъщност е голямо колкото самия свят. Колкото целия свят.
Влакът триумфално обяви пристигането си, измуча, навлизайки в гарата, спирачките изцвилиха, лъскавият звук се изправи на задни крака и… хлъцна. Една млада жена без усилие и чужда помощ вдигна детето си на стълбите. Изчаках да се качат и ги последвах във вагона, вмъквайки се в същото купе. Свалих си якето и предпазливо седнах до вратата, на свободното място в срещуположния ъгъл. Градът потегли. Вътре имаше и други хора, но кои бяха и как изглеждаха, не съм запомнил. Отнякъде се надигна позната мелодия, изгуби се в грохота на влака, изплува и потъна пак. Опипах джоба си: не вибрираше. Пътниците се размърдаха, детето погледна майка си. Беше момченце на възрастта на Кико. Тя извади телефона си и плъзна пръст по дисплея, за да каже на някого, че вече пътуват и всичко е наред. Мъжът й? Не можах да разбера. Подобни ситуации се разрешават само по един начин. Безшумно станах, облякох си якето, сложих си шапката, взех си раницата и излязох, като тихо затворих вратата. Влакът изтрополя на един мост, който прекосяваше улица, и градът отмина.

– Фетльо, ти имаш ли си баща?
– Да, разбира се.
– А той къде е?
– Вкъщи си е, къде да е?
– Това у вас ли е?
– У нас е, да. Обаче в Казанлък. Сега живея в София.
– Аз пък си нямам баща.
– Знаеш, че не е вярно. Всички имат бащи.
– Но и ти не живееш с баща си, нали? В нашето училище сигурно има милион деца, които са разведени, и никое от тях не живее с баща си.

Пътувам прав в коридора, на отворен прозорец. Въздухът е студен, кристално чист, почти хрускав, като замръзнал сняг. Полъхването на мразовития вятър удря лицето ми с ледени плесници и ме принуждава да се отдръпна и да затворя прозореца. Тук-там по отвесната стена на дефилето са покарали малки борчета. Сякаш гората отгоре ги е изтикала от себе си в пропастта, а те са пробили камъка и растат, вкопчили нокти в пукнатините.

– Мамо, ти кога ще умреш?
– Моля?! Какви ги говориш, Кико?
– Мамо, аз не искам ти да умираш.
– Няма да умра. Нещо страшно ли сънува? А, маме?
– Обещаваш ли? Не искам и аз да умирам.
– Никой няма да умира. Успокой се.
– Не искам да оставам самичък.
– Няма да останеш самичък. Никога няма да те оставя. Ще си бъдеш с мама.
– А когато умреш?
– Ще се опитам да не умра. Заради тебе.
– Никога ли?
– Никога.
– Но ще умреш. Нали?
– Да, предполагам. Някой ден… Но ти ще си вече голям и ще можеш да се оправяш без мене… А дотогава няма от какво да се притесняваш.
– Защо?
– Ами защото човек не може да се страхува постоянно от всички лоши неща, които ще му се случат.
– Аз мога.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments