*
Казваш ми, огънят бил опасен,
а аз съм била пироманка
на антидепресанти.
Казваш ми, че супата
миришела на уиски,
че цигарите ми били
изяждали душата.
Че в сценариите ми
винаги има трупове.
Казваш,че съм била опасна
и взимаш пишещата машина
от мама,
камерата, четките,
стативът, паната,
лентите, палците,
филмите, колата.
А пътят е един. Знаеш.
Връщане назад – няма.
*
Изживях последното си
па де дю
в безформена игра
на палци,
в съспенс от камшика
на времето
и мокрото ти бельо
в антракта.
Последното ни изживяване,
завещано ми от тебе.
*
Една диря тютюн,
смях на жена,
крака потопени в мастило,
шишенце парфюм
и шал, изцапан с червило.
Две четвърти пресен лимон,
прясно изцеден от живота,
една пиеса, една роля.
И моята чанта с въздишки,
разпределени в ампули
На ден по три,
освен в неделя.
Наркотици да искаш.
*
Ръцете ти са необятност
на хиляди географии.
Някъде в междугърдието
каза, че съм заседнала.
*
Ако е писано ще стане,
казваше баба.
Изписах всичките си листи
и все още те обичам.
Не винаги, ако е писано-
става.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017