Домът за сираци
Не минавай оттам,
там говорят
езика на джунглата,
ми посочи Дома за сираци
смутен минувач.
Не потърсих
обходни пътеки
от любопитство
към дивото
и попаднах на схватка
за рядко срещана
територия:
очите гледаха гладно,
ръцете целеха
плодове, зеленчуци и хляб.
Душите ни
си поговориха за минута…
Споделеното
ме преследва до днес.
Все някога
часовете, които ни свързват,
ще попитат
къде сме били,
когато е спирало времето.
Нищо не оправдава
любовните ни отсъствия.
Събудих се прашинка
в окото на слънцето.
Не е грях,
не е наказуемо,
казах си,
това е просто причина да завали.
Невъзмутимо оставих
небето да се прочиства
и продължих да се радвам
на случая.
*
Не става за опитомяване,
твърдеше
едната половина,
другата –
споделяше същото мнение.
Когато ги напусна
им остави,
с известно неудобство,
плюшено зайче
за домашен любимец.
Оттогава обаче
сънят й наметна
мрачно предчувствие,
и по цяла нощ,
всяка вечер,
взрян в прозорците,
заслушан в шума
на вратите,
обикаляше къщата.
При толкова много хищници…
Вината й се оттегли
с първия писък,
а с нея и другото нещо .
То не умее да се разказва.
Какво ми каза дядо ми, покойният
Силуетите на дърветата вещаят смърт,
а корените им раждат пролет.
Двамата под тях до кръв се нараняват,
ала с достойнството на чакащия близост.
Невидимият трети ги следи
и сякаш им съчувства,
но ти си спомняш
как ги прати в ада
и после как забрави
да ги върне.
Привидността подвежда, каза дядо
при свиждането ни в съня ми.
След туй побърза да си тръгне.
Досещам се защо.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017