Улица в Ефес
Тази улица не води
никъде.
Изящни колони
с богати капители,
(трева между стъпките)
случайни дървета
и облаци.
Дълго небе.
Варава
Къде са ръцете ми?
Къде са?
Посягат към тъмни сандъци.
И някой се киска. Варава!
И ми стиска гръбнака.
Не мога да дишам.
Вземи ги.
Отминаха влъхвите
(без да се спират)
след дълга звезда.
На хълма
имаше град.
Колхида
Набъбват пъпките на кестена –
като вълна от морска пещера
с напор притаен.
Загадъчно оранжево пронизва
бавни облачни криле.
А всичко е така далечно –
в мъгла са върховете снежнобели.
И даже хвърленото слънчево
ветрило –
не буди мойта кръв.
Потънал като корен,
съзерцавам,
кръговрата на звезди, небе,
понеже,
на зелената трева
са мъртви мраморните статуи
на боговете древни.
И песента не се издига –
като орел на търсещите
Златно руно.
Едно дете умира.
*
Когато
масата е мрежа,
увивам се със ями
и тръгвам тъй
както отначало.
И нека да
пируват
и да разтеглят
хляба.
Разклащат се дърветата
преди да слезне
дъжд.
Писмо
Пиша ти писмо.
То е объркано. Като мен.
Сигурно си виждала Персеидите.
Над морето.
Така е и с думите,
които ти пиша или съм писал.
Не помня.
И все са други.
Не тези, които бих искал да кажа.
Или съм казал?
Не помня.
Изоставил съм , мисълта
като пътник, който върви
към пристанище.
Корабите от там тръгват.
Все по-далече.
По-далече…
Дано да те виждам,
как вървиш по-малките калдъръмени улички,
по които не съм минавал,
за да те срещна и да ти кажа,
че любовта е една.
Не помня, дали ти го казах.
Всъщност, не знам дали от там
се минава, за някъде.
Не знам, дали си виждала
Персеидите и морето.
Не помня.
Пиша ли нещо друго,
освен едно –
една.
Не помня.
Затворено
Някой ден ще застана пред онази къща,
(по-скоро ще съм седнал) която ще сънувам,
за да узная как се ражда въздуха. После,
(сега спя върху китката си)
както никога ще успея, без да попитам
за пътища и
ще
премина
по въжето опънато
между
два хоризонта.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017