I.
Пръв за Тушков ми разказа Калин Терзийски в покойната днес кафе-книжарница „Пейпър Кейк”, където чаят струваше колкото уиски. С обичайното си мудно говорене, макар че тогава бе спрял да пие, Кайо с плавен замах очерта ореола на Тушков и го окичи с онези определения, които в литературата дават благоухание на представите ни за древните мъдреци. Щял съм да открия Тушков да продава стари книги в градинката на „Кристал”, обясни ми Калин, вмъквайки по навик няколко тромави „да-да“ и „точно така“, сякаш за да внуши значимостта на всяка своя дума. Тушков излизал само следобед, никога преди четири. Нали запомних? Първата пейка до будката с фъстъците. Да, откъм „Раковска”. След четири.
Вечерта бях на представянето на някаква книга и видях в публиката Деян Енев. Докато пушехме след премиерата, той също спомена Тушков, но думите му сякаш излизаха от много дълбоко, отвръщаше на въпросите ми като човек, който не извежда често гласа си на светло, защото не е свикнал или не обича да говори много. Отговорите му бяха кратки, остъргани, като че ли пишеше за вестник.
– Как да ти кажа, чурук, с една дума – каза Деян накрая. – Ако те хареса, може и да ти е от полза.
Каквото и да значеше това „чурук”, аз не му обърнах внимание, думата обаче запомних, без да мога да си я обясня. А когато двама писатели ти посочат един и същ човек, и то в един ден – в това, помислих си, трябва да има нещо съдбовно.
Ходих няколко пъти да търся Тушков, но все не го намирах и накрая реших, че или бъркам мястото, или не е писано да се срещнем. После нещо се замотах, заплеснах се в своите неща и забравих. Мина седмица, втора.
А може би изобщо не е било така… Може би изобретателната ми памет подхранва тези фалшиви спомени, само за да преглътне по-леко празнотата на първите ми дни в София. По това време бях безработен, тъкмо бях пристигнал и на шията ми тегнеше примката на непубликуван ръкопис. Познавах много малко хора, трябваше ми работа и препоръка в издателство. Може би Деян и Кайо само са ми подхвърлили нещо за Тушков, този уличен устатник на прага на клошарството, който едва ли можеше да ми помогне, но единствен пожела да си поделим огромния ми запас от свободно време.
II.
Разхождах се веднъж по „Раковска”, вече бях обиколил няколко книжарници в центъра, само за да видя новите заглавия, влязох и в „Български книжици”, повъртях се малко, после тръгнах през градинката на „Кристал” и изведнъж се оказах на десетина метра от сергията на Тушков.
И тогава го видях. Тъкмо бе излязъл да продава и нареждаше книгите си на дървена рамка, опряна в стъблото на един от чинарите в парка. Рамката беше с големината на прозорец, нямаше гръб, само гол скелет с три-четири ребра, но книгите не падаха, а оставаха прави и здраво застъпени на летвите. Приличаха на ризница от каменни люспи, наредени от стар майстор върху покрив на планинска къща. Тушков ги вадеше от кашони, окичени с етикетчета, върху които грижлив флумастер бе написал цифрите 1, 2 и 3. Помислих си, че ако това са му цените, нищо няма да изкара. На „Славейков” книгите струваха десет пъти повече и търговията пак не увяхваше.
Самият Тушков можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му надвишаваше нормалния и беше толкова мършав, че създаваше впечатление за още по-висок. Дрехите му бяха протрити, дънките – скъсани на поне петдесет места, но беше подшил крачолите си с яркочервен плат, сякаш в дупките по краката му светеха разтопени въглени. От пуловера му стърчаха най-малко три-четири ризи, всичките с вдигнати яки, кокалестият му врат се проточваше, дълъг и необикновен, извит като на птица. Носеше старомодни очила, квадрати от стъкло в пластмасова рамка, върху шапката си с козирка бе нахлузил друга, увиснала отзад като чорап.
Беше по-стар, отколкото си го представях. Може би имаше 70-75 години, но се излъгах. Трудно се преценява възраст, която или още не е зад гърба ти, или я виждаш да се задава насреща ти. Впоследствие разбрах, че е на 65, но лишеното му от чревоугодие тяло се движеше с пъргавина, която на мен често ми липсваше. Докато нареждаше книгите по таблото, действията му бяха ловки и бързи, все едно извършваше обир. Възхитих се на енергията, с която протягаше ръце, дълги, тънки, без месо по тях, като ела с окастрени клони. Гледах го как сновеше припряно около кашоните и почувствах великия бунт на душата да надвие своето прегърбено, човешко тяло, да повлече плътта си нагоре и се издигне заедно с нея, като хищник с плячка. И тогава за пръв път, както често се случваше след това, ми се стори, че той е млад поне колкото мен и само се преструва на старец.
Усетил погледа ми, Тушков изведнъж се обърна. Приближих, поздравих го и подхождайки предпазливо, попитах:
– Вие ли сте Пламен Тушков?
Той съвсем се извърна:
– И що питаш? Аз съм. А ти кой си?
Казах, че ме пращат Деян Енев и Калин Терзийски, пиша разкази, белетрист с една дума, имам издадена книга с награда за дебют, като разчитах, че споменаването на наградата и тия две имена ще приласкаят любопитството му към мене. В същото време внимавах да не излезе така, че отивам при него, както отива човек да види някои чудотворни мощи.
Той ме изгледа отвисоко, чак с ноздрите си, и изграчи:
– Чу ли фразата?
– Моля?
– Чу ли си фразата, господин „белетрист”?… Ха-ха-ха!… Глей ква дума! Никога няма да я кажа! Никога няма да кажа: „Аз съм белетрист”! Това е лайнарска фраза, говнярска!… Белетрист – лайно! Белетрист – опитваш! Като те нема и когато си идеш, като те четат некъде хората, тогава значи, че си нещо. Иначе кой си ти да знаеш, какво си и що си?! Ти не знаеш никога нищо!
Млъкна и като видя, че не му отвръщам, пак подхвана:
– Оня ден един ме качва един на стоп, заприказвахме се значи, да ти го не разтегам сега, и ме пита накрая, вика, с какво се занимавате? Викам, опитвам разкази. Забравих да кажа, че опитвам и разкази… Така ли? – вика. Викам – така. Опитвам и разкази.
Понечих да се защитя, но се спрях. Знаех, че Тушков има право, знаех го и не смеех.
– И какво ти вика Дейо за мене? – попита.
– Кой? – не разбрах. – Какво да вика?
Сега очите му бяха насочени право към мен, малки, проницателни, остри, затулени в сянката на бодливите вежди, сякаш щяха да ме пронижат, ако не ги спираха стъклата на очилата.
– Дейо бе, Деян Енев, какво ти вика той за мене?
В мен подскочи оная дума, „чурук”, но не посмях да я кажа. Може би Тушков ме пробваше? Претегляше ме да си знае, хлабав ли съм в устата, може ли да разчита. Каквото и да имаше между него и Деян, то не бе моя работа. А и не ми се влизаше в литературни интриги.
– Нищо не вика – отвърнах, – кво да вика? Препоръча те просто.
– Нищо не вика, казваш?
Пак ме погледна, не знаеше още – да вярва ли, или да не вярва? Започна да хвърля празните кашони върху пейката, ядоса се:
– Глей ся, каквото и да е казал Деян, казал го е той, не си го казал ти! Истината е най-лекото на тоя свят и в същото време най-тежи! Вземи Калин – Калин е чисто момче, открито, гледа света с отворена риза. Това, казва, съм аз – пияница, наркоман, ако щеш ме чети. Обаче – истината!
От интензивния му монолог, мъгляв, объркан, натежал от възклицания, разбрах само, че Деян публикувал някъде очерк за него, в който сравнявал дрезгавия глас на Тушков с писъка на скален орел. Показа ми текста, беше изцяло позитивен.
– Какво е това скален орел, бе?! – развика се Тушков, като че ли аз го бях написал. – Кажи го просто, да те разбера! Ти чувал ли си как пищи скален орел?!?
– Не помня – казах. – Може и да съм чувал, по телевизията, но не помня.
– Ето, и ти не знаеш! Оти никой го не знае скалнио орел!
И се изплю на земята раздразнен. Поиска ми цигара, взе си. Огънче си имаше. Извади един стол със счупена седалка, бутна количката, с която мъкнеше кашоните си, сложи две летви на стола, намести отгоре счупената седалка, седна, покри краката си с един пробит овчи кожух и надигна малката бутилка водка, която извади от джоба си.
Алкохолик? Твърде вероятно беше да е алкохолик. Смучеше през една незабележима дупчица в капачката, без да я сваля от бутилката, отпиваше с такава сладост, че ми заприлича на кърмаче, което се залъгва с биберон.
– Каква е тая боза? – попитах. Течността в патрончето приличаше на боза.
– Каква боза?
– Дето я пиеш.
– А, това ли, това е 3 в 1 – отговори и погледна бутилката, сякаш за да се увери в цвета й. – Искаш ли, мога да ти направя, имам чашки долу в склада…
– Не – отказах, – за ден приключих с кафетата.
След малко, явно подушил, че работите ми в София вървят зле, попита:
– И докъде стигна?
– Кой, аз ли, докъде да съм стигнал?
– Нали си от провинцията? Провинцията състарява! Още Чехов го е казал в едно писмо до Горки. Ела, вика, в столицата, поне да се запознаеш с букинистите, да се поотъркаш в литературните хора, може и да не ти харесат, то е друга работа…
Внезапно Тушков се разсмя, едва не се задави с кафето си.
– „Букинистите”, ха-ха – прихна пак, – глей ква дума употребих! Не я обичам тая дума! „Книжар” е по-добре!
Успокои се, избърса устата си и додаде замислено:
– Да, да, провинцията състарява… Гениално казано! Човек както живее, така и пише. А Чехов живееше гениално…
Поговорихме още малко, не ме остави да си тръгна, докато не си купя поне една книга. Дадох му два лева и получих още една – подарък. Стори ми се, че целта му е само да измъкне някой лев от мен. Взѐма ме за някакъв глупак, казах си, поредния литературен наивник, когото му пращат на сергията.
– Ще тръгваш ли? – попита, като видя, че се умълчах.
– Да. Време е.
– Време е за една последна цигара. Да, за това е време.
Дадох му още една. Той я грабна, надигна патрончето, оправи кожуха върху кръстосаните си крака, взря се в далечината, сърдит, че искам да си ходя. И свит на стола си, с гърди, почти легнали на коленете, запали цигарата, дръпна си и погълна опушения залез.
Почувствах се измамен. Това ли е Тушков? Хитър старик, който пробутва остроумията си срещу пари и цигари? Разделихме се човешки, ала ми стана малко криво. И досега ми е криво. Бях открил заключено мазе, в което, усещах, е скрито нещото необходимо за мен, а така и не намерих ключ, с който да го отключа.
Ходих за кратко още веднъж, всяка минута, прекарана с Тушков, струва цигара, разменихме си книги. Моята му подарих с автограф, неговата обещах да му върна. Наближаваше Нова година, срокът, който ми беше поставил. Прибрах се уж само за Коледа, а останах до края на празниците.
И закъснях.
III.
Тушков пишеше разкази, издържани в ясен, непосредствен стил. В тях нямаше нищо заплетено, нищо външно интересно, изглеждаха сериозни и сухи, езикът му, така точен и лишен от украса, отначало неприятно ме учуди, но пестеливите думи и здраво нанизаните фрази наподобяваха възли на синджир, компактни, стегнати, искрометни, тежки като откровение.
Когато по-късно се случи да разлистя ръкописите му, релефни като брайлово писмо, погалих страниците и неволно затворих очи. Дори слепец можеше да усети електричеството в тях. Острието на химикалката бе издълбало дълбоко в хартията сеизмичните трусове на едно човешко сърце, топло и непохабено, почеркът му, сприхав, яростен и нечетлив, напомняше кардиограмата на здрав човек.
Една вечер в началото на януари ми звънна Калин – видял се с Тушков. Веднага започнах да се извинявам за просрочената книга. Обещах, че като се прибера в София, веднага ще я върна. Кайо ме прекъсна. Обаждал се само да ми каже, че Тушков страшно харесал по моите разкази. Искал да тръгна на часà, по най-бързия начин, на стоп, ако трябва, но да му се представя, тука, тука, тука, на сергията, при него!
Когато го видях обаче, коментарът му беше кратък:
– Знаеш ли, кое ти е най-хубавото? Най-хубавото ти е, че не можеш да лъжеш. Точка!
Сприятелихме се. И започнахме. Приказки, приказки, приказки. Сладки, безкрайни, умни, смешни приказки. Златните жили на мъдростта му пронизваха скалите на думите като широки реки и всеки следобед аз отивах да разтуша душата си с Тушков.
– Дай една цигара – казваше той, – що ги криеш?
Винаги започвахме така – с цигара. Ако не се сетиш да му дадеш, ще подхвърли лукаво:
– Ще благоволите ли, господине, да почерпите?
Друг път, отваряш кутията и сам му предлагаш, а той:
– Спокойно бе, има време, нема да ви обидим! Не доставяте на човека удоволствието сам да си посака!
И поглеждаше към кутията някак странично, както гледа птица. Понечиш ли да си прибереш цигарите обаче, веднага посяга към тях:
– Дай! – казва. – Дай, да видиш, че и аз съм човек!
Мине клиент и попита:
– Нещо ново да имате?
– По-ново от Библията аз не познавам – отвръща Тушков.
Друг път го питат:
– Колко струва „Дневникът на Дьолакроа”?
А Тушков:
– Той струва много, ама аз ще му искам малко.
Така продаваше книгите си. И много обичаше да подарява, като си харесаше клиент.
– Ама ти много подаряваш, Туше! – карах му се аз. – Що подаряваш толкова?
– И що да не подарявам, мене как ми дават? Та кво? На мен хората непрекъснато ми дават… Боже! Идват непознати, по осем кашони ми носят! Викат, ремонтирам къща, да ги не фърлам по кофите, елате си изберете!
– И много често си зарязваш сергията! Запиляваш се някъде, могат да ти откраднат нещо!
– И какво ще ми вземат? Една книга? Един веднъж ми взема десет книги…
– А? Открадна ги?
– Е, той – пияница, боклук един… Завъртя се край мене, аз му не обръщах внимание… Добре ама, иска ми цигари, чакай, викам, немам цигари у мене сега, чакай, долу са в склада, и отидох да му взема една цигара, а кога се връщам – най-долнио ред, най-първио ред, само световна класика, на Шекспир имаше неколко неща, – той ги събрал всичките и изчезнал, гадта!
– Все класики, а?
– А, много ти знае той, какво е вземàл! Той първио целио ред го обрал и това е… И какво като ги е откраднал? Изпил ги е и ги е изял, боклука, скапаняка! Запъртък се не разваля! Боклучав човек на боклука отива! Свиньята не пие чиста вòда, а на бърканина налита! И кво ще ми вземеш? Кво мое да ми вземеш? Ще ми вземеш дѐдовио! Глупости, глупости! Това са простотии, простотии, Светльо… Какво може да ти вземе човек?… Каквото Господ ти вземе, никой не може да ти вземе! И какво Господ ти върне, никой не може да ти го върне! Оня, кво каже, братче!…
IV.
Когато споделих веднъж, че съм рисувал портрети по морето, Тушков не ме остави да си тръгна, докато не го нарисувам. Беше се мръкнало вече, оредяващите минувачи дори не го поглеждаха, в градинката се мотаеха скитници и предимно чалнати хора. Той събра набързо сергията и ме заведе в склада си. Намираше се съвсем наблизо, в мазето на една кооперация, пълна с хлебарки, да те е срам, че ги има в столицата. Спуснахме се по стръмното стълбище, следвах го приведен наполовина, едва се промуших под тръбата на канализацията, дебела колкото циментов стълб. Стаичката му беше пълна с кашони и книги, в ъгъла видях клекало, над него висеше маркуч. Останалите избени помещения бяха изоставени, нямаха нито врати, нито осветление, така че винаги, когато Тушков ме водеше в своето обиталище, ние се разполагахме между кашоните, необезпокоявани от никого.
Огледах се за стол, седнах. Той намести летвите под своя, свали шапката си, пробва да си оправи косата, но само я разроши повече, извади от торбата си молив и някакъв бележник, гъсто покрит с истеричния му почерк. Намерих свободен лист, започнах.
Имаше свойствена за аскета лицева морфология, бяла апостолска брада, мустаци – също бели, и съвсем малки като на птица очи, окрилени от гъсти вежди, които сякаш излитаха нагоре, със смел замах. Такива лица се наричат иконописни, изобразяват ги по олтарите на църквите, със строго, съсредоточено изражение, подчертано от орлов нос. И наистина, носът му сякаш потвърждаваше правилото, което приписва извити клюнове на мъдреците. Особено ми харесаха ноздрите му, щръкнали като на камила. Рисувах го с лекота и удоволствие, защото знаех, че един ден ще ми бъде по-трудно да го нарисувам с думи.
Но Тушков мърдаше, въртеше се, говореше, детето в него не можеше да седи, постоянно усложняваше задачата ми, стори ми се, за да пробва, дали ще се справя. Няма толкова пъргав молив, който да следва устата му, тя не спираше да препуска.
– Аз не мога да рисувам – разправяше, – но много ме влече, много ми се иска. Обаче не мога да нарисувам и точица. Само веднъж през живота си съм рисувал, в първи клас. Нарисувах един есенен лист. Как го нарисувах и досега се чудя! И като го видòх, учудването и до сега си ми стои… Майко-о-о-о, аз не мога да нарисувам точка, как съм го направил това нещо?! Някой друг го е направил, а аз не съм видял, кога го е направил, да, да – учудване!
Приключих. Тушков взе портрета, погледна го, погледна го и от друг ъгъл, почеса се по главата. Когато се запознахме, реших, че под шапката е плешив. Той никога не излизаше на сергията гологлав и сега като гледах есенния лист на косата му, тънко полепнал по черепа, изпитах слабо разочарование. Едно високо отвъд темето чело повече би отивало на спонтанния му интелект.
Щом се насити на портрета си, Тушков захвърли бележника, помълча, помисли, скочи на крака и извика:
– Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем в Париж, а? Ти ще рисуваш, аз ще чукам камъни. Не се смей! Не съм ли ти казвал, че съм дялал и надгробни камъни? Сега ми хрумна! Ще тръгнем ли?
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и пак го погледнах.
– И с какво ще стигнем до там, Туше? Пеша? Аз пари за път нямам, камо ли ти!
Той ме сграбчи под мишницата и ме изправи:
– Да идем на стоп, а? Остави тая работа на мене! Аз съм професионален стопаджия, не съм ли ти казвал? Ти само ще си рисуваш, където избереш, може и на Шанз Елизе! Другото, квартирата, аз ще го уредя!
Разтвориха се очите му, изпълниха се с улици, жени, светлини. Колкото повече говореше, толкова пò се разпалваше:
– Да се вдигнем още тая вечер, да не губим време, а?! Всичко е толкова просто, колко пъти ще ти казвам! Не го усложнявай! Какво ще кажеш?
– Че не си наред, Тушка! – отвърнах, като се засмях. – Много лесно си я представяш ти тая работа. Човек не може да тръгне ей така за Париж, само с чука и длетото…
Нямах куража да зарежа всичко, да започна живота си пак отначало, омръзнало ми беше. Бях слизал вече на дъното – и оттатък, и отсам Ла Манша, – подобно на Оруел, гладен, често прехранвайки се само с неонови отблясъци. Ако бях срещнал Тушков по-рано, преди това, главата ми със сигурност щеше да се изпълни с видения и небивалици, с гланцирани копнежи, и щях да се просълзя, щастлив като плъх, открил удавник под някой мост на Сена. Сега този град ми изглеждаше съмнителен конгломерат от забележителности, квартали и махали, етнически, географски и исторически пространства, чиито наименования бяха по-скоро етикети от плесенясал хербарий.
– Ще ти хареса! – уверяваше ме Тушков, сякаш току-що се връщаше от там. – Сигурен съм, ще ти хареса!
– Остави тия приказки, Туше! Стига! Нямам настроение днеска. Върви ти, иди в Париж и заради мен!
Погледна ме, разбра, и въздъхна:
– Побеля ми брадата, опадаха ми зъбите, нямам време вече за губене! Ти още си млад, можеш да потърпиш, аз не мога!
Отказах. Беше си чисто малодушие. Той се засегна, но не настоя. И повече никога не подхвана дума за Париж.
V.
В началото на април зимата се завърна за кратко, поогледа се, изтупа от рамото си две-три снежинки и като видя, че никой не я посреща с коледни почести, духна обидена. Раззелениха се дърветата, протегнаха клони, разтвориха шепи, изпросиха милост от слънцето. И скоро настъпиха ония дълги, лениви и спокойни дни, когато горещината приижда по блесналия тротоар на „Раковска”, плисва се върху пешеходците, нахвърля се отгоре им от витрините и нагорещените фасади, стопяват се дребните тревоги, пресъхват грижите, и алеята на „Кристал”, разтворена като беззъбата уста на просяк, гъсто се налива с хора.
Седна един следобед Тушков на сергията, поиска ми цигара и запуши спокойно, с приведено, неподвижно тяло, улисан в походката на София. Лицето му беше сериозно, съсредоточено, напомняше рисунка с едри щрихи. Под дърветата мислите пъплеха бавно, леко и приятно, разклоняваха се, увиваха се като венец или се разлистваха тихо. Отвън това място изглеждаше като рая на земята, миришеше на живот и прясно окосена трева. Какво блаженство, помислих си аз, ето я улицата, автомобилите, а колко далеч се валя и реве градът! Мина една компания, момчета и момичета, с пълни ръце, носеха чипс, пуканки и бира, майка търчеше подир детето си, гърдите й играеха под блузата, отвред прииждаха млади и красиви жени, ние ги гледахме, посрещахме ги и ги изпращахме, възхищавахме им се и страдахме, всеки сам за себе си, че е невъзможно всичките да бъдат наши. Кръстоса крака Тушков, слънцето запали брадата му, захапа очилата му, нагласи се на стола си, сега можеше да говори. Заговори:
– Много хубав народ минава днеска!
Скочи изведнъж, перна ме по ръката и викна:
– Я, виж тая! Видя ли я как мина? Като ураган! Усети ли как лъхна вятър от нея?
Разпалил се беше, гласът му стана дрезгав от страст:
– Аз жената я гледам у ноздрата! Тука е силата на жената – у ноздрите! На кокал ли й е ноздрата – мой човек е! Щом е опъната ноздрата на жената, значи страстна е, яде я отвътре огънят! Мека ли й е ноздрата, жената е отпусната като парцал. Като парцал, като мокър парцал се влачи! Нали си виждал как мокър парцал се свлича надолу? Конят, нали си виждàл, кога е ядосан, кога е страстен, кога е страховит, кога е гневлив или възбуден, как му е обърната ноздрата? Ще гръмне! Щом не е възбуден човек, кога няма страст у него, и ноздрите са му увиснали, оклюмали. Кога си ядосан, това се вдървява тука, околчва се, побелява…
И продължи по-тихо, доверително:
– Толстой казва, силата на жената е в глезена. Тушков казва – не, Лев Николаевич, силата на жената е в ноздрата!
Завърши, олекна му. Обичаше жените Тушков, обичаше да им се радва. Гледайки жените, ставаше и той по-светъл, по-млад, по-тихо говореше:
– Гледай, що да не гледаш? Отплати й се на жената. Пари е вложила, време да се накипри, да ти изглежда добре и да ти се хареса. Погледни я, дай й знак, че не е похарчила нищо напразно!
Но когато минаваше някоя жена покрай нас, тя само ни поглеждаше и отместваше очи, оправяше си деколтето и веднага придърпваше полата си надолу.
– Или пък тази! – не ме оставяше Тушков. – Харесва ли ти тази? Стани я погледни! На такава жена, ако й запалиш печката, ще се разгори жеравина и ще се стопли целио свет!
И пак се разгорещи, от устата му полетяха искри. Имах чувството, че ако една падне върху книгите, всичките мигом ще лумнат в пламъци.
– Иди, настигни я! – викаше ми той. – Кажи й нещо хубаво, развесели я! Какъв мъж си, ако не можеш да разсмееш една жена? После си посакай, що да не си посакаш? Почукай й на вратата – Господ така казва, пък и в Библията го пише, – защото който може, а не си посака от една жена, голям грях върши, да знаеш!… Що я не настигнеш, а?
Бях забелязал, още в началото на нашето запознанство, че показалецът на дясната му ръка, с който сега сочеше жените, е отрязан наполовина, но все не се осмелявах да го попитам:
– А бе, Туше, нито веднъж не съм те питал, защо ти липсва пръста?
Въздъхна. Помисли малко и каза:
– Ами – пак Господ… Вика, глей ся, копеле, ще ти взема пръста, за да ти не взема главата! Толкова бех луд, че да ми е отишла много пъти главата досега. Седем пъти съм я виждал смъртта – ей така, до мене седи… Седем пъти! Като се върна и я погледна, тя е била до сами мен…
– Седем пъти? Помниш ли ги?
– Е, как да ги не помня? Човек помни неща, които не може да забрави. Първи, втори, трети, седем случая имам… Но они са дълги, не ми се разказва. Ще се разстроя. Не мога, разстройвам се, ще изживея всичко отново… Та така по въпроса със смъртта…
Неочаквано той се извърна към мен:
– Но ти не измествай приказката! Що я изместваш?
Престорих се, че не съм го чул, Тушков обаче не се оставяше така лесно:
– Кажи, що я не настигна онази, а?
Подобно на жонгльор, той подхвърляше нещо във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, ловко протягаше ръка зад гърба си и го улавяше, без дори да се обърне.
– Не знам, Тушка – отвърнах и се засрамих, сякаш ме питаше най-простото нещо, най-необходимото, а аз не можех да го обясня.
– Не знаеш! – възкликна той и изблещи очи. И пак ме подхвана. Приказваше уж, ръмжеше циркулярът в гърлото му, правеше сърцето ми на филии. Сякаш тази вечер трябваше да му дам бърз отчет за живота си, който отдавна бях захвърлил в килия, иззидана от книги. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера някоя жена, или да предпочета хубава книга, щях да избера книгата. Съжителствата, мимолетните връзки, еднократните свалки ме бяха убедили, че жените не струват толкова, колкото ти искат в отплата. Чувствах се безсилен, търпях поражение след поражение. И гледката на други мъже с техните жени обикновено ме натъжаваше. Но Тушков никога не каза нищо лошо за мъжете на жените, които му харесваха. Просто ще каже:
– Виж ги тия двамата!
Погледна аз, държат се за ръка мъж и жена, вървят към нас и се държат. А той:
– Тая е хубава жена – лицето й свети! От това – и на него лицето му свети!
VI.
Деликатен човек беше Тушков, чист човек. Вярно, дрехите му бяха скъсани, износени, но пареха от чистота. Никога не ми лъхна на пот или на крака, сам се переше, сам си кърпеше чорапите, сам готвеше и шеташе на сина си, „алкохолико”, и на неомъжената си дъщеря, почнала вече да побелява. Идваше едва привечер да продава книги на серигията или да си „подудне” с някой приятел в мазето.
– Знаеш ли, какво ми викаше майка ми? – обичаше да казва. – Майка ми викаше, мале, като излизаш некъде, така се обличай, че като те видят хората, пак да искат да те видят. Човек трябва така и да пише. Да търсиш у човека бялото – ама истинското, не измисленото! Най-лесното е черното! Най-лесно е да изцапаш белия лист!
Мразеше Тушков цинизмите в текста, помията, за него литературата беше свято място. И все ми повтаряше за мръсните думи:
– Не ти върши работа това! Това е евтино! У Библията всичко казват, но КАК! За всичко се говори в Библията, но КАК! „Роден да разтваря утроба”, така казва Библията, не другата мръсотия, да ти я не цитирам сега. И ето ти: „Роден да разтваря утроба”! Виж каква дума! Да кажеш нещо?
Имаше един пияница и просяк, Монката, ходеше с войнишки шинел и като се напиеше, падаше в тревата като прострелян. Тушката обичаше да ми го дава за пример:
– Монката например, никога не съм го чул да псува. „Монка, викам, никога не съм те чул да псуваш. Що не псуваш?” А той вика: „Ми те, хората, който псува, го не обичат!” А оня ден бях в Народния театър и избягах. Псуват на сцената! Стоях пет минути и избягах. Щото живеят в лъскава кутия, проблеми немат, затова псуват. Я да слезнат долу, при Монката, да ги видя!
Никога не чух Тушков да се оплаква от старчески болки, нито го видях да пие лекарства. Останал страшно рано вдовец, сам с две деца, той не си беше разпасал колана, не се беше събрал с друга, нито се беше оставил да го повлече алкохола. Бе предпочел да живее, вместо да изхрачва остатъците от живота си в някоя канавка. Всичките години на мизерия му бяха придали едно особено излъчване. Струваше ми се, че той е безсмъртен – трудно ми беше да си представя, че може да остарее, да се промени.
– Мразя да разтягам незначителни сюжети – обичаше да казва често. – Като Чехов. Чехов казва само най-характерното за лицето и пейзажа. Значи онова, което стърчи в него и е неповторимо, несравнимо с другото… При Тушков кое е най-характерното? Оня го каза, Дейо, ама го не каза като хората! Грапав му е на Тушков гласът, вика, прилича на писък на скален орел. Какво е това – поза! Грачи като гарван, само че по-силно! Ей това трябваше да каже, а он ми вика – писък на скален орел. Какво е това скален орел бе, кой го е чувал! Гарванът всеки ден е при нас, всеки го знае гарвано. Гаааа, гаааа!… Грачи като гарван, само че по-силно. И ето ти – веднага на човек му става ясна картината…
Трудно ми е да възкреся маниера му на говорене. Той приказва на твърд западен диалект, изрича думите като една, на откоси. Никога не приказва – вика; не спори – кара се. Това е автентичният шопски език, огнен и див, какъвто е езикът на шопите, преди да се засели в София.
– Мен ме интересува фразата ми да свети! Да свети, да пари, да топли! Само това ме интересува! Какво е литературата, освен служене на Бога? По мой си начин – железен, железен, железен! Все едно миришеш маточина. Скивай как мирише маточина…
Той се наведе, разтвори джоба на ризата си, отвътре надничаше стрък суха трева със заплетени в косите цветчета. Гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за пръв път маточина, подуши я със затворени очи, въздъхна и ми даде и аз да я помириша. Нейният аромат приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишества, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото, не си играеше, не кокетничеше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този аромат човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота – билката ухаеше на свеж лимон, примесен с далечния дъх на море, от което се лееше някаква безплътна поезия.
– Днес мислих какъв трябва да бъде хубавия разказ – продължи той. – И го измислих – колко трябва да бъде зърното, колко плявата в един разказ… Знаеш ли?
– А ти как мислиш?
– Не – ти ми кажи! Според теб – колко?
– Не знам! А според теб?
– Колкото в един житен клас. И плявата, и зърното – да, да, да! Нито повече, нито по-малко. Бог ни го е показал – клас! А на Господ всичко му е класно! Точно това е то, хубавият разказ – клас, просто клас!
Тушков често се увличаше, хващаше ме за рамото и като ме притегляше към себе си, ту ме стискаше, ту ме отблъсваше, говореше красиво, развълнувано, пламенно.
– Не викай! – опитвах да го успокоя. – Стига вика! Хората ще си помислят, че ме биеш, ще ни вземат за пияни!
– Ба! Не се бой! Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва! На света имало ли е някога по-щастлив човек от мен?!… Глей ся: прати ми навремето един приятел, Хепи му викаме, покана за Калифорния. Он си живее там, та ме покани, когато бях на четирсет. За чий дедов ми е Калифорния на четирсет? Мене ми се ходеше, когато бях на двайсет и пет-шест, тогава ми се ходеше… Отидох при Дончо Цончев, приятели бехме, да ме уреди за Калифорния, когато бях на двайсет и осем, 78-ма година. И той вика: „Седни тука, всеки момент ще те уредим”. Седнах, и така – 20 години – с него! И аз наистина бях в Калифорния, тире, покрай Дончо Цончев, чрез Дончо Цончев. Покрай него ми беше калифорнийско. Когато си с некой и ти е калифорнийско, значи си в Калифорния. Не, не – сериозно ти говоря! Аз и с Чехов съм като в Калифорния. С Моцарт, Ван Гог, аз съм в Калифорния! Какво ми трябва повече!
Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша и издиша – веднъж радостно, веднъж тъжно.
– Я глей кво небе!… – посочи Тушков нагоре с отразяния си пръст, а с другата ръка лекичко ме перна по главата. – Оня ден изгубих един лев, гледам по земята, търся го, и по едно време си викам: „А бе, простак! Гледай какво небе, а ти гледаш у земята!” Смях! Кикот! Кикот и гигилчене ме налегна! „Тушков – рекох си, – що мислиш за утре? А Бог ти е турнàл отдавна гръб, ама го не видиш! На това хубаво време да не си щастлив, ти си престъпник, ти си простак, киселаж, гад, ти си за убиване! Човек, който вони и отвън, и отвътре!”
Никога не го видях наскърбен или умислен, не помня дълго да е мълчал – от косматата му уста винаги, и дори като че ли без причина, в непрекъснат поток течаха думи. Гласът му беше дрезгав, фразите – къси, думите му звучаха рязко, но в тях се чувстваше силата на искрена вяра.
Помня, веднъж ми беше казал:
– Шестотин лева дължа от вересии!
И посегна към бележника си да ми покаже, но се спря и го захвърли върху кашоните.
– Сериозно ли?
– Тушков никога не лъже! Шестотин лева, да, да, да те не занимавам сега… И още колко пари дължа на различни места, но отчаяние – никакво! Аз когато нямам проблеми, тогава съм отчаян. Проблемите ни държат живи! Блазе на онзи, който ги има!
Слънчев лъч падна върху сергията, облаците се стопиха. Небето стана необятно и светлина заля цяла София.
– Нямало Господ, дето вика един у село! – ядоса се изведнъж Тушков. – А бе, викам, дивак, ей тва около тебе, кво е?! Тия дървета от кòго са? Кой ги храни? Кой ги пòи? Това, вика, е природа. А тая природа? Тая природа кой я турнà, кой я довлече? А тоя въздух? Откъде са се вземали, откъде? А кажи ми!
И без да дочака отговор, продължи:
– Какво можеш да ми кажеш? Нищо! Като ти не върви днеска, по-добре нищо не прави! Ама съвсем нищо! По-добре да седнеш и да чакаш тоя ден да отмине. А той, Господ, ти го показва, тоя ден като ти не върви, дал ти го е за почивка. Толкова е просто, бе! Господ е гениално копеле, стоманѐно! Пòгледни малко…
И пак ме тупна по рамото. Костеливият паяк на китката с отразания пръст затули очилата му, между краката на паяка блестеше само слънцето.
– Човешкото лице е една кършàвина мѐсо, една шепа, а Господ е създал хиляди различия, милиони, милиарди… И като се вгледаш, всяко лице е различно. Гениално копеле! После, нямало Господ! Как да няма, бе! Ти ше ми каеш! Пфу!
И плю на земята.
VII.
Много пъти съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Чехов „през очилата” на Тушков. За мен Чехов никога нямаше същата сладост извън устата на стария книжар.
– Аз не го чета, за да се изфукам на някого, аз го чета за вътрешно горене – вътре да се нагрея и да ми е леко. А другите като вземеш да ги четеш, кво прайш? Пушаци, мъгла, нищо се не види! Плюваш и хвърляш, бегаш да се спасяваш на чист въздух! Хубавата проза е лековита. Да, да…
– И великият Моцарт! Оня ден го слушах пак, „Реквиемът”, как разтяга… „Реквиемът” е само разтягане, но божествено, значи! Такова разтягане като Моцарт никой не ти прави. Разтягането е велико нещо. Едно и също казва, едно и също, но по сто хиляди начини! Няма празни фрази, няма изсилване. Усилието личи ли ти, Светльо, с тебе е свършено!
– Няма значение какво работи човек, какви дръва фърга у печката. Има ли жеравина, топла е цялата стая… Като Ван Гог, бе! Ван Гог знае, какво е в него, но не е това, което вади! Ден, два, три – цели три месеца рисува! И накрая, като му потекоха сълзите, от безсилие, той ги видя през огъня, през сълзите, вече изнемощял, с листа като пламъци! И ето ги, ето ги, ето ги! И ние ги виждаме и досега – през сълзите обаче! Не е това, не е това, не е това! Не! Не! Не! Не е това, което е в него!… И накрая, през сълзите ги вижда – пламъците, тѐ така е нарисувал „Слънчогледите”… Автор на тая теория е Пламен Тушков. Който иска да ми верва, нека цел свет да ми каже, че лъжа или си измислям! Само така са направени, през сълзите са иззидани, през сълзите са плиснати – с листата, размъкнати като пламъци…
Да е жив и здрав Тушков! Никога не съм предполагал, че вселената побира толкова много! Вървял съм с вързани очи, с несигурни, колебливи стъпки. Бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия си, ограничен живот на градски човек. Неговият пламък освети цялото ми същество и изгори всичките ми отвлечени представи. В други, по-цивилизовани времена, Тушков със сигурност щеше да е месия, вожд или прочут оратор и всички щяха да се тълпят по площадите, за да пируват с изобилната му мъдрост. А в нашата неблагодарна епоха само се върти изгладнял около сергията си и чака да мине някой приятел, за да му подхвърли два лева или някоя цигара…
Но тези, които познават Тушков, може би ще кажат, че в него няма нищо забележително, нищо изключително. Има обаче живот в този човек, огън, на който да се постоплиш, а това само по себе си е признак за една велика душа.
VIII.
Веднъж само, само веднъж съм виждал Тушков смутен и объркан. Приближава една вечер към нас някаква женица, облечена в мъжко сако, ръкавите на сакото висят, дълги като ръце на маймуна. И ни пита на сергията:
– Да имате книгата „Няма такава книга”?
– Не, но ако изчакате две минути, ще я донеса, имам я в склада! – отговори Тушков, готов да стане от стола си
– Ама колко струва? – побърза да пита жената.
– Не знам колко струва, то на корицата пише. Да я донеса ли?
– Добре, ама колко ще струва?
– Е, сега… Що за въпрос? Отърва ти, не ти отърва! Като я донеса, ще видите. Да ходя ли?
– Ама чакайте, как да кажа, като не знам колко струва, не е за мене…
– Аха, ясно! Оставете ме тогава, имаме важен разговор.
– Ама…
– Казах, оставете ме, госпожо!
Жената ме погледна, помоли ме нещо с очи и като не го получи, кротко си тръгна. Тушков изгледа порире й, изчака да се отдалечи и се обърна към мен:
– Колко струва, та колко струва! Аз й казвам, като я донеса, ще видим; тя – книгата не била за нея. Глупости! Бърка по кофите, книги ще купува!
Помисли един миг и неочаквано запита:
– Какво искаше тази жена?…
– Ти не разбра ли? – отвърнах.
– Не.
– Ама наистина не разбра?
– Не, не разбрах. Май някаква книга.
–Туше, „Няма такава книга”, тя ти го каза. Буквално! Жената искаше едно-единствено нещо, най-простичкото…
– Кое е то, пак не те разбрах?
– Да си поговори…
– Какво?
– Само да си поговори с някого, Туше. Това, което искаме всички ние на тоя свят. Да си поговорим с някого. Същото, което правим двамата с тебе, откакто се познаваме. Това искаше и тая жена.
Той зяпна, сграбчи ме за ръката и извика:
– Напиши го това, чуваш ли? Напиши го, ей! Това е разказ! Що го не напишеш, а?
И аз го послушах.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017