***
Дръпнах си от твоята цигара.
Дълбоко и пронизващо.
А ти взе много повече от мен.
Без да оставяш и следа,
че си ме имал.
***
Под мекото одеяло.
Се крие.
Моето щастие.
Завих те.
Не се буди.
За да не се изгубиш.
Из деня ми.
***
Листата на розата окапват бавно.
Едно по едно.
Побързай.
Ще си останеш звяр завинаги.
Ако не ме целунеш.
***
Гледам през прозореца.
Времето е простряло
новите моменти.
Ще изсъхнат.
Ще ги сложим на гърба си.
И ти ще бъдеш някъде там
под копринената риза,
с която бях на последната ни среща.
***
Самотата е учител.
Преподава ни уроци.
Дори и да не сме сами.
Възприемаме ги по-трудно.
Точно тогава.
Защото ставаме повече ученици.
***
Иска ми се да те познавах толкова добре,
колкото бих могла да те познавам.
Ако познатите неща не ги познавахме,
а ти познаваше мен.
***
Ненавиждам дните, в които сме скарани.
Не си говорим с часове.
Губим време от нашето бъдеще.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017