добре
не съм била
и тези думи
са купести облаци
но все пак
кажи
има ли небе
да ти ги пратя
сънувах
че ходя по дланта си
а пътят на живота
е свършил
ако те пусна
като глухарче
по вятъра
къде ще посееш
желанието си
за живот
живея
по възглавничките
на пръстите ти
мазол от цигара
или вдлъбнатина
от докосване
с тях
ще те целувам
по устните
когато пушиш
самотата си
тъгата ми
купува времето ти
прави от него
хартиени стрелички
и се опитва с тях
да улучи
календара
мина отвъд мен
като през влакова линия
напряко
за в къщи
перпендикулярно
на извивките ми
познаваш ли наистина
преките пътища
дългът е извинение
да не обичаме
дължиш ми
живота си
няма сляп
спомен
знам че те е страх
от очите ми
всички си тръгват
има ли значение
кой бърза
не разбираш
че да си чуплив
е единствения път
към силата
мускулите ти късат
тъканта на сърцето
живей с разум
но той коленичи
само
сред развалини
вярваш
в отражението си
а не вярваш в мен
винаги си склонен
към противоречия
ако това
което виждам
е всичко
спаси ме
от всичко
смачкай
още едно утро
като списък
с продукти за вчера
като остаряла бележка
от банкомата
не ти трябва изгревът
изтегли го и го похарчи
като думите си
до мен
музиката няма
нота за сбогом
защото повтаря
само това
което
не казваме
далеч си
колкото всички гласни
в писмото
на тишината
всичко научих
чрез твоето отрицание
днес вятърът духна
отвътре навън
проби твърдото
в мен
но мекото само
се огъна
всичко научих
чрез твоето отрицание
на мекотата
този който
роди вместо мен
децата ми
и отвори своите ръце
като мои
за да рисува звезди
по собствените ми
безсъния
ще има право да ми каже
„дай“
забравяш празниците ми
когато е важно
да ги помниш
през останалото време
се сещаш
на ум
На Васил
толкова болка
в думите ти
остави я там
като пепел в пепелник
като ток в контакта
на умирането
нека храни с тялото си
смъртта
ти
си жив
думите ти
не лъжат
фалшива е само
тишината
между „обичам“
и „теб“
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017