***
поредна
нощ
очите ти
се отразяват
в кристалите
на бялото
Марин е
архитект
и майка
която
подава
гърдата си
за да засмучем
горчилката
на живота
мога
да понеса
съществуването
на 5 човека
извън тях
всичко е
розов
локум
тогава
когато
имаме
нужда
от чукане
животните
се раждат
с инстинкти
нямам
нужда
да имам
нужда
от любов
която
няма
нужда
да има
нужда
от устните
на наранената ми
същност
оглеждам се
в теб
и всичко е
синьо
също
като
птицата
свила
дом
в гърдите ти
ако разбитите
илюзии
се слеят
в прегръдка
Господ
ще избърше
сълзите Си
и ще протегне
ръка
за да ни помилва
***
завесата
се спуска
посинелите
пръсти
на кукловода
танцуват
степ
ще вдъхнеш ли
живот
на живота ми
сцената
е голяма
куклите
умират
от клаустрофобия
сърцето ми
гледа
с отворени
очи
и се плюнчи
като
новородено
вкусило
плодово
пюре
за пръв
път
кръвта
не достига
артериите
остава
в главата
и носът
прокървява
за да
запечата
името ти
върху
бялата
риза
която
облякох
паник
бутона
на мислите ми
е активиран
не вярвам
в кратки
разговори
и спазени
обещания
за малко
теб
и много
мен
защото
любовта е
старица
в инвалиден
стол
която
очаква
да види
внуците си
преди
да изпълни
дробовете си
с кислород
за последно
нежността ти
към мен
е срамни
въшки
по гениталиите
на четиридесет
годишна
монахиня
***
душата ми
е скитник
в сърцето ти
мислите ти
събарят
дома му
от картон
***
сърцето ти е
суфле
с център
от течен
шоколад
децата
на любовта ни
се родиха
диабетици
Грозота
накриво
залепени
татуси
от дъвки
по лицата
на сърцата ви
***
Отче
съгреших
допуснах я
в сърцето си
от днес
ще бъда
стаята
на девица
починала
от левкемия
преди
да почувства
любовта
на мъж
удавен
в Темза
на нейната
непоквареност
***
в този
сапунен
мехур
нямам
право
на щастие
тогава
нека
водката
и наркотиците
ме отведат
до тучните
поля
където
понита
целуват
плюшени
мечета
по нослетата
надали
ще ми липсва
общество
което
ме осъжда
на шизофрения
до живот
думите ми
строят
домове
върху
гробищата
на мълчанието ти
кипарисите
в очите ти
са вечно
зелени
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017