октомври
часовете пускат
сенките си по земята.
светът е празен
освен твоето дишане
не чуваш ли
не чуваш ли
че си отивам.
в сърцето
в тишината
между всеки удар
там живея
в секундите
делящи една минута
от друга
между капките
в дъжда
в невидимото пулсиране
на нещата
в тъмнината притаила
звездите по небето
зад всеки дъх на вятъра
по спомените
в пространството между дните
в сънищата
там ще ме намериш.
***
един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.
сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –
стои по дължината на твоя ден –
по краищата на мислите ти,
пред очите ти,
между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.
тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.
***
в устата ми спят думи.
искам да пия дъжд,
да се задавя,
да кашлям гръмотевици.
да ти кажа, че тишината е черна,
по-черна от теб,
от косите ти,
от вятъра нощем
по празните улици.
в устата ми спят думи.
една по една
ще ги изговоря.
всяка дума – загуба.
всяка загуба – твоя.
***
намери ме
в това сплитане на времена
и мисли.
в изчезването на сезони.
когато търся без да искам
и бягам без да бъда гонен.
***
през останалото време
се старая да напускам себе си
емигрирам в паметта си.
там обитавам
няколко държави едновременно
моята и вашата.
и тази на всички,
които никога няма да познавам.
***
толкова пъти
плувахме в сънищата си
и изчезвахме в тъмнината,
защото не искахме да се будим,
но сънят винаги само минаваше
през нас, за да ни остави отново
в дните ни.
***
в спокойния час,
в невидимия поглед,
който те изпълва
по-бавно от приближаващ се сезон.
в жълтите очи на котка,
сенките на мебелите,
прахта на вещите, твоят дом,
книгите ти (недочетени),
животът, който не си довършил,
не си разбрал.
Там.
***
две:
камъчета в кутия,
клечки кибрит,
свещички пред църква,
хубави думи една до друга.
една:
хартиена лодка и
сутрин плувнала в мъгла;
причина винаги да те обичам,
винаги да се връщам
за теб.
***
когато вечерта
чисти улиците,
прибира хората,
бърше
светлото останало от деня,
застава цяла по небето.
пулсираща азбука.
небето се пише над града,
в който комарите
пият светлина от малките стаи
където дишаме сами
и ребрата са клетки,
но в тях не живее никой.
сърцето е другаде.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017