Предателят
Срещнах я на невероятно място, в невероятно време.
Имаше очукан вид: вехти дрехи, под които личаха дълбоки белези, леко прегърбена стойка – сякаш се огъваше под собствената си тежест, а от сведения поглед лъхаше едновременно тъга и жестокост.
Доближих се до нея. Не ми обърна внимание. Не съм сигурна дори дали ме забеляза отначало…
Говорихме дълго – за мен, за нея, за живота… Имах чувството, че обсъжда по-скоро със себе си: обясняваше разпалено, смееше се, след това понижаваше бавно тон, започваше да си мърмори под носа, накрая сбърчваше вежди и млъкваше по средата на изречението.
Мълчеше дълго. Мълчеше много. По-голямата част от разговора прекарваше в тишина. Думите ми звучаха някак си нелепо – като фон на мълчанието й.
Накрая се обърна към мен, погледна ме право в очите и каза:
– Спъвали са ме обстоятелства, мачкали са ме командири, сливала съм се с окопите до степен да смърдя на смърт и от опит знам, че не живите са най-лоялни. Искаш всичко – готви се за всичко! Това включва и лошото… Време е да станеш войн, войнико – дезертирай и поеми по Пътя си!
Козирува, усмихна се победоносно и си отиде.
…
Срещнах я посреднощ, в огледалото.
Бездомник
– …Добре, дай една цигара!
– От кои искаш – по-леки, по-тежки…?
– Ако ше се тровя – да е качествено! Дай нещо пò така… Мерси.
– Запалка?
– Имам.
Механизма изщраква и подпалва тютюна. Всмуквам.
– Ааах… ‘Ей т’ва е! Рай за нервите…
Издишам с блажена усмивка.
– Нали ги отказваше?
– Да… Вече осма година…
Подсмихват се под мустак.
– …Да го кажем така: искаме да си оправим проблема с бездомниците. За тях има два варианта – или да си намерят дом, или да си намерят начин да се самоизличат хуманно и експедитивно. Аз съм единак – няма да си намеря дом…
– …
– …Чакай, единак ли? Това какво общо има?
– Една позната ми обърна внимание преди време, че домът не е място, а човек. Аз съм единак и, по една щастлива случайност, така ми харесва. Това значи „заклет бездомник“ – домът ми е улицата. Не би трябвало да се мъча да ги отказвам…
Последното изречение пада рязко и прорязва гърлото като гилотина. Закашлям се дълбоко, след това подсмръквам шумно и се оглеждам. Всичко отдавна е затворило, уличното осветление приглушава и без това замъглената гледка („Астигматизъм, драги!“), тук-таме просветва някой и друг неонов надпис…
Поглеждам си часовника. Наближава два.
– …И сега – накъде?
– Трябва да се прибирам – утре съм на лекции.
– Значи към вас?
– Тя? Ти чуваш ли се? Винаги напречно на очакванията; винаги в обратната посока!
– Винаги!… – захилвам се цинично.
– Тогава?
– В края на улицата има едно денонощно клекшопче с евтина пиячка…
– Не дойде ли оттам?
– Не пречи да се върна…
Усмихвам се кисело и извръщам поглед. Пак ще кръстосвам…
„Само бездомник може да си губи времето по план…“
– Е, – въздъхвам, – време ми е, трябва да ставам… ‘Айде… – и ги потупвам разсеяно.
Изгасям фаса, надигам се тромаво от студената пейка и се отдалечавам бавно от глухото площадче. Славейкови ме изпращат мълчаливо с поглед.
Удар
– Посочѝ ми, – каза, – един човек в тая дупка – Пусна чашата и направи широк пренебрежителен жест към хората зад себе си. – и ще ти докажа, че грешиш. Знам как ще минат следващите няколко години за въпросния нещастник; дори знам как ще му мине живота!
Ще продължи да бачка, да изкарва някакви, да обръща по някое друго питие с приятели, които са му по-скоро познати, защото така и не ги е допуснал до себе си; ще продължи да се прави, че малките безсмислени, безсмислени разговори му носят удоволствие…
Ще се стреми да направи кариера, за да изкарва повече, които ще пропива от незнаене к’во да ги прави. Ще бачка здраво и няма да пести усилия, нищо че си мрази работата в червата; ще събира за къща, която ще нарича дом (няма да бъде дом), за кола, с която няма да излиза от града, за боклуци, които не му трябват…
Докато накрая не се почувства празен отвътре. И не се замисли, че трябва да спре да гони нощни пеперуди и не се обвърже сериозно. А дали ще бъде истинска връзка, това е друг въпрос. След това – и деца: едно, две… И пак еднообразие. Този път обаче – подплътено с ядове и тревоги, че гърлата за хранене стават три плюс.
Ще се пенсионира на преклонна възраст (ако изобщо доживее пенсия), ще кисне пред телевизора, ще знае всички сериали наизуст и ще се пита: „Какво пропуснах? Какво ми липсва? Защо съм самотен?“ И, ако е късметлия, Смъртта ще е милостиво навременна.
Гневните пламъчета в очите й рязко помръкнаха:
– …Човек се ражда и умира сам. А в промеждутъка – през жалкото си съществуване, което нарича живот, а всъщност си е баш оцеляване – или се учи да бъде сам със себе си, или се самозалъгва, че не е. И ако се самозалъгва, жестоко греши! – приведе се застрашително напред и почти разля чашата с буза. След това бавно изправи гръб:
– По същество, човекът е егоистично лицемерно животно без капка логика. Позоваваме се повече на първичните си инстинкти, отколкото на разума. Сменяме маска след маска в опит да бъдем приети в обществото; стараем се да бъдем фалшиво добродетелни и сме смъртно обидени на малкото индивиди, които се осмеляват да ни кажат истината в очите.
В крайна сметка всичко опира до нас – Надигна леко питието и отпи победоносно. – това е грозната истина! И дори ще ти покажа откъде знам…
Извади със замах сгънат лист А4 от задния си джоб, разгъна го и го трасна на бара:
– Какво виждаш?
– Бял лист.
– Така ли?! Защото аз виждам огледало. Не ми показва форми, но ми показва съдържания – само трябва да се вгледам. И винаги ми напомня, че може да греша; че нищо от това, което знам, не е напълно сигурно; че всичко може да се окаже само една голяма лъжа: илюзия, създадена от две кила сиви и бели мастни натрупвания, куп химикали и биоток… – лицето ѝ се разкриви в гротескно изражение, започна да мънка нечленоразделно и се строполи на пода.
Оказа се инсулт.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017