Deerest memmories from Richmond park
Във влака Левски-Александрово
дори с ключето на кондуктора
никой прозорец не може да бъде отворен
затова пък всяка една от дръжките лепне
станала съм лепкава като отпечатък
от гърлото на буркана със сладко
около кръглото на уста на момиченце
(я стига глезотии
изцапала съм се била
който го е страх от вълци, да не ходи на гарата
влакът е пералня за ума, не за тялото)
по-леко се понася гледката
ако си мислиш само за далечните неща
освен това е добре за очите
в такива моменти се сещам за Richmond park
горско облачно безвремие
елени и лисици
ако новодошлият в купето би имал глава на животно
то на какво животно би имал глава?
Не се разсейвай, в Richmond park
в далечината
и после в близостта
дочухме виковете на преследвани от стършели деца
разбира се
че ги подминахме колкото бързо ни беше възможно
да се спасява кой както
може
точно както
кой както може да си намира от какво да бъде преследван
нашето беше да играем на не докосвай земята
получаваше ни се, не я докосвахме
в един момент явно сме стигнали края
щом можехме да се обърнем
и да видим колко са красиви
невидимите ни следи в полегналото жълто на тревата
на мястото, където спряхме, имаше едно езеро с лебеди
а на отсрещната пейка лисица сплиташе на две куки
лисича прежда в софтшел за кожухчето си
влакът Левски-Александрово спира на гарата
някои от хората слизат
но не и животните
които до едно остават по местата си.
Обява за това, че си търся съквартирантка
Дали на някого му се живее,
където аз живея?
Знам, че повечето от вас
нямат представа къде е това,
още не съм дала обещаното
при сключването на сделката с брокерката
house warming party,
но се опитайте да си представите
една квартира в самия център на София,
едната от стаите й е моя,
там правя упражнения за разтягане сутрин
и наблюдавам жената от съседната сграда,
която всеки ден полива мушкатата си в червена рокля.
Другата стая си търси човек.
Тя е една светла стая с малко балконче,
от което можете да видите
как се променят короните на дърветата долу на улицата,
скоро ще започне смяната на цвета им
през жълто и оранжево до черно-бяло,
а ако се задържите достатъчно дълго, до пролетта
и нежното развиване на листата
в онази първа крехка зеленина на млада салата,
ще бъде много трудно да решите
дали да си останете където сте
или да се преместите на кухненската тераса,
която гледа към Витоша.
Там можете да седнете на плетения стол с възглавничка
и между пръстите на дясната ръка да стриете
листо от ментата в зелената саксия,
а между пръстите на лявата –
от лилавата саксия стръкче мащерка,
докато чакате залеза, който,
за още по-голям разкош, в определен момент от годината,
разстила светлината си и очертава сянката
на западната мъничка тераса от квартирата,
за която си търся съквартирантка.
Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това, или го помислям на себе си
Водоравни сме на пясъка от доста време
с глави към морето. Вместо с прах,
кожата ни постепенно се е наслоила с песъчинки.
(А казват, че домашният прах бил изграден предимно от частици
мъртва кожа, паднала от животните, растенията и човека.)
Не е ли
причината да го обичам толкова,
че пясъкът не може да прашаса?
Тук трябваше да донесем всичките си грамофонни плочи
вместо да умуваме как да ги чистим по спирала
с антистатични парцалчета от периферията по посока на етикета.
Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това,
или го помислям на себе си.
И същото е и с въпроса откога не сме се къпали
със сладка вода.
Единственото сигурно е допирът,
не знам кога ръката ти се е протегнала към мен,
но те усещам как с разперени пръсти гребеш през косата ми.
Вероятно значи съм ти казала за сладката вода.
Докато я разресваш с ръце,
от косата ми зазвучават пуканките на грамофонната плоча.
Покажи ми глупака, който ползва ножиците за плат за хартия
Обратното на водна кула
е дъното на кладенец.
Най-силната страна предполага наличието на друга,
равна по мощ ужасяваща слабост.
Приемам поканата да седна до теб,
без да очаквам, че рязко
ще извърнеш глава към дясната ми ръка,
на която съм се подпряла,
и за един дъх време ще ме вдишаш,
от костта през мускулите до повърхността на кожата.
Ако в този момент можех да кажа онова,
което щеше да дойде по-късно,
прехвърляйки на ум
една по една
възможните редакции на тази нощ,
щях пак да се обърна,
но вместо да мълча,
с език бих избутала думите през устата си:
„кожата ми не е цвете за мирисане,
предпочитам да я мислиш като плат,
който би могъл със зъби на парчета да разхапеш“
Най-силната страна предполага обратна най-слаба,
обратното на водна кула
е дъното на кладенец,
означава ли това,
че ако тази нощ проявя ужасяваща слабост,
на сутринта ще съм приела нова добродетел?
Кожата ми нощем нищо не усеща,
припявам си
и тази песен ще спаси живота ми,
точно както
обратната ще бъде вдъхновението да го проваля.
И все пак, покажи ми глупакa, който ползва ножиците за плат за хартия,
този, който би устоял.
Всяка врата се отваря случайно
Излишно е да търсим ключове –
всяка врата се отваря случайно,
завесата пред входа на Дома на киното
сама открехва себе си за нас
случайно
преминаваме текстилното й тяло,
тънко,
почти двуизмерно,
толкова
по-лесно е да го отмахнеш с ръка,
излишно е да търсим ключове.
В салона можем
известно време да продължаваме да вървим в тъмното,
да се успокоим, за да намерим ритъм в крачките си
и между редовете да си мислим разни работи
или
да седнем на съседни две места –
аз обещавам да говоря по време на филма,
да се намесвам
и да правя
различни забележки,
излишно ще е хората отпред или отзад
да се обръщат и с погледи да ме предупреждават да престана,
ако го правят, ще им кажа:
не съм от тук,
не влязох в киното нарочно,
попаднах вътре без билет,
всяка вратичка пред мен
се отваря случайно.
Слънцето на обратно изглежда по същия начин, както и наопаки
Ядат слънчогледови семки
направо от питата,
черепът на цветето,
с няколко пълни и почти всички
изпразнени орбити;
избира
кои да го болят
и с кои да се взира,
а може би не цветето се взира в хората,
а те го гледат,
а то ги яде,
макар че,
при положение, че цял живот са яли,
така да се откажат?
Тати лъже
когато бях дете
едната ми ръка миришеше постоянно
на чужди ръце,
слагах длан на очите си,
вдишвах дълбоко
миризмата на нечие друго тяло,
излъчвана от моята собствена длан,
подозирах баща ми, че лъже
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха,
разтварях ръка от кутрето към палеца,
вдишвах,
вдишвах дълбоко,
докато баща ми пресичаше улицата,
докато траеше цялата му разходка по магазините,
пусках въздухът да обикаля
из вътрешността на тялото ми,
както обикаляше баща ми из кварталите и уличките на града,
и оставяше ръката ми затворена в нечии чужди пръсти,
задържах въздуха в корема си,
докато трае целият му престой в магазините,
издишах чак накрая,
когато видех как баща ми идва,
от моята страна на ъгъла,
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха
върти около китката си
празната пазарска чанта,
той идваше при мен и казваше:
„съжалявам, пиле,
няма сладолед,
магазинът и днес е затворен“
когато бях дете,
едната ми ръка
миришеше постоянно
на чужди ръце,
допирах си я до челото,
вдишвах,
мислех си как
тати лъже.
Фойерверките над Кот Д’Азур
едни светлини, които никога не съм виждала
на някакъв гръцки остров
аз сгъвам на две опаковка от шоколад ION,
опитвайки се да разчета надписите, напечатани на непознатия език
над клончето с цветове в розово-бяло
(череша?
круша?
ябълка?)
моите лични предпочитания винаги биха наклонили везните към крушата,
крушата във всичките превъплъщения на този плод,
който,
ако е мек,
не може да изтрае повече от една нощ в горещината на острова
без да хване бели червейчета и от онези мънички черни мухи,
които карат зеленото да ръждясва в кафяво.
Аз сгъвам красивата опаковка от шоколад,
за да я съхраня изгладена в тетрадката, където си запазвам това-онова,
без да знам, че точно в същия момент
на една улица в София
ръката на пощальона приплъзва едно цветно картонче в кутията ми,
картичката с фойерверките над Кот Д’Азур,
която никога няма да видя,
защото в последния момент пощальонът размисля,
решава
да я запази за себе си и своите пръсти,
докосвали толкова други хартии,
към нито една от които, обаче,
не е усещал изведнъж такава близост,
както към картичката, която някой е решил да ми изпрати
от празничните светлини над Кот Д’Азур.
Бяхме на една пейка и единият ми крак беше във въздуха
на Жоро Аранжоро
бяхме на една пейка
и единият ми крак беше във въздуха.
„Тези деца трябва да са толкова гладни“,
чух как казва една преминаваща жена
на детето си
„внимавай чипсът да не те пореже по устата“,
чух как казваш с устремена към пакетчето ръка
ядяхме български чипс на една пейка,
бяхме толкова гладни,
въобще не внимавахме
„и да те пореже, какво толкова,
ще има една дупка, и ти ще знаеш къде е“
в крайна сметка,
защо е необходимо да се хитрува?
Рибарят ме държи високо
просяците се опитват да ме спрат
за да попитат
„извинете, може ли един куршум“
(„аз нямам“, „тогава може ли два“)
но мен те няма как да стигнат
освен с лепкавия си мирис на влажни пакетчета захар
мен
рибарят ме държи високо
аз
не съм риба
не-съм-ри-ба
не съм би-ра
не съм и жена
аз съм едно орлово перо
тясно, право и твърдо
закачено за заострения връх
върху главата на рибаря
някои го наричат рог
но да дадат име не им е достатъчно
и продължават още дълго
още дълго
да опитват колко е наточено с върха на десния си показалец.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017