поезията ни убива
защото ни освобождава
също като смъртта
***
тялото е вселена
силни сме
само когато го напуснем
завинаги
***
човекът
е минало
в което любовта
не съществува
***
любовта е вибрация –
удря се в тихото тяло
слуша сърцето
и заспива
една нощ
любовта бродеше
из спомените на вселената
изведнъж се спря и заплака –
жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората
***
самотата прегръща
тъмният ми образ
потъвам
в кожата на небето
идвам
да те убия
***
светлина
се гаси само с чувства
молитвите
са за слабите
океан
аз съм само черен спомен
заровен в пясъка
няма време
лятото на любовта ни
умира
***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят
с твоите очи
с твоето лице
моята смърт
ако има небе
нека то бъде теб
земята е нашата прегръдка
светът
е твърде зает да умира
***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше
смееше се –
избираше
следващата жертва
***
след края на света
бог търсеше сянката си
намери я студена
заровена
в едно сърце
***
облаците
се прегръщат тихо
горят своите тела –
тази вечер
вселената загива
***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си
а се преструва че обича
патоанатомия
бог изгря на лицето ти
ръцете залязват в мъгла
сърцето те напуска
тихо
и самотно
***
мракът на сърцето изпълзя
през вените
сенките пеят своята песен
настъпи епохата
на истинската поезия
лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме
разхождаме тялото
извън душата
в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта
рожден ден
краят е близо
погледни нагоре –
аз никога не съм съществувал
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017