***
Като сняг вали
твоята нежност.
Като сняг,
който пада невинен
върху земната кал.
И прави нещата
красиви.
***
Нещото, с което
те вълнувам,
вече не може да си намери
думи.
Мисля те,
следователно
си.
***
Трябва ли
Някой да го няма,
за да ти липсва…
***
Отивам си.
Превръщаш се в дъжд,
който не знае накъде вали.
***
Нежно
ти напомням за себе си –
когато вали…
водата от небето
ще ти пее онази песен,
в която някой на някого липсва
и го прави
напълно нарочно.
И винаги –
невинно.
***
Аз съм капанът
за недосънуваните ти сънища –
онези,
които правят събуждането
да прилича
на сюжет
за кошмар.
***
Парчета
непотребна обич.
Във локвите – дъга
***
Безобразно красиво вали този сняг
и се стеле нехайно над всичко.
И ми скрива света.
И те скрива от мен.
И забравям,
че не ме обичаш…
***
Мълчим си поотделно –
доближихме се
до опарване близо
и
страхът
довърши любовния триъгълник,
който не се състоя.
Попътно
Зад залостените врати
на усмивките –
зле прикрита самота.
***
Не зная
как да се преведа
на разбираем език…
Затова пиша стихове.
***
Тя
търпеливо раздаде
последната порция вечерен разкош:
изхвърли
боклука от главите на децата си
и ги сложи да спят;
изслуша
дневния ред на мъжа си
и го целуна;
нахрани и разходи
кучето;
усмихна се
на съседа от ляво
/вдовец с два инфаркта,
две котки и дископатия,
която не спомена/;
подреди;
проветри;
настрои будилника за пет;
допи половината кафе от сутринта;
не запали цигара;
приседна на ръба на прозявката –
където все още е възможно
нощта да е нежна…
Притихна.
И се опита да си спомни живота.
***
Помня как веднъж заваля сняг
през май.
Нечакан. Ненужен.
Безсмислен сняг.
Някаква
приумица на природата.
Аномалия, казаха.
И друг път се случвало –
преди 100 и толкова години.
Помня как навътре в себе си
се свиваха цъфналите цветове на ябълката,
съвсем нормално решила,
че е време
да налива вече плод.
Помня онзи звук,
с който се чупеха
внезапно премръзналите от почуда клони.
Как падаха –
дълго и бавно като болка,
към земята,
облечена в бяло, помня…
Помня
странния студ в костите,
в пръстите,
в мислите…
Спомних си всичко това спонтанно.
Когато ти се върна, за да ми припомниш,
че още те има.
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017