Тайната вечеря на палачите
Докараха мъжете ни до плач,
до плач бащите ни докараха.
Над мен кърви ожуленият здрач
и мракът пак ще си изгуби мярата.
До просешка тояга и до глад
честта юнашка пада с гилотината.
Тя пада – не на градския площад,
а сред мегдана на високо минало.
Палачите са всяка нощ на пир,
докато мен в съня ме тръшка чумата.
И пия бащиното вино – тих вампир! –
за да забравя колко малко струваме.
Жената в мен е гарван с дрезгав грак
над Тайната вечеря на палачите.
Мъже – бащи на утринния мрак,
разпнете ги, наместо да ми плачете.
Духовен ГУЛАГ
Небесата ги няма.
Има пиле на грил.
За закуска, обяд и вечеря.
Но пък бавният шиш е горещо унил.
Аз горя.
И сибирски треперя.
И мечтая за друго –
за далечен ГУЛАГ
в необятна замръзнала пустош.
Там да стъпя,
макар и с единия крак,
сприя спомени волно да слушам.
Но се свърши.
Уви. Падна старият ред.
Днес съм в себе си злостно заточена.
През решетки и пранги на безсилен куплет
още дишам –
през болка, безсрочно.
Дишам в правилен ред.
Кърша сетен инат.
И умирам за обич –
за тази
невъзможна идея сред полярния свят,
оцелял в свободата
да мрази.
Пред иконата на телевизора
Вечер оглеждам се в медийното огледало –
българка, циганка ли съм?
Американка?
Мир на деня ми –
забравям какво съм пощяла.
Дума след дума в ухото ми се таралянкат.
Що не съм дива,
до крайните долни предели?
Пък да забравя езика си, върло отечествен?
Вечер съм вечно виновна за капката смелост,
че съм избрала и днеска да бъда човечна.
Ни по света, ни у нас съм.
Аз съм илюзия?
Ех, новина, ти си втората моя лъжа.
Първата е, че живея,
а не се изхлузвам,
между възторга и правото
да тъжа.
Световен мащаб
Недей да мислиш в световен мащаб,
полей си китките, премети си двора,
остави слабия да си бъде слаб,
не слушай хората какви ги говорят.
Копай си градинката, бъди рахат,
приказвай си с облака – да те подмине.
Защото какъв ти е този свят
отвъд междата на градината ти?
Мери си кръвното, пий аспирин,
ако прекалиш в земеделско усърдие.
И благо на болката речи – амин! –
благодари й, че още мърдаш.
Вечер кръсти се, а на сутринта
рано умий се от сълзи и сънища.
Тя е по-мъдра, по-чиста е тя –
в чиста вода иде ти да се хвърлиш.
Недей да жалиш за всички води.
Те са все повече от земята ни,
карай по теля и се води
все от балканските сухи понятия.
Иначе ставаш потоп – не жена –
и подкопаваш скалата от корена.
Хубаво думаш, но друга съм – на! –
и във световен мащаб ти говоря.
Виновна памет
Паметта е вина,
паметта е дразнител
в свят, където няма праг на обител.
Между пясъчни къщи или мраморни гробници
бродят сити, намръщени и доволни негодници;
има бедни хранители, непокръстени ангели,
има много непитани: – Как си? – ако са паднали.
Как са? – ако са литнали тъй, че са се загубили
без нозе и копита, без глави – същи влюбени.
Пълно е с единачета – талантливи, посредствени –
без значение плачат ли, радват ли се естествено,
знаят ли си темелите на пари и метафори,
или просто са взели те притчите Му за лафове,
или просто са глътнали въздух, ядене, мислене,
в меховете попътни в миговете залисани?
Паметта е вина – времето е безпаметно.
Докато не остане само то,
само то.
Скотска чест
Да знаех аз къде греша, когато слънцето се вметне
в опитомената душа на проговорилата клетка,
къде преградите ранявам – опашките им ли настъпвам –
че думата се утешава с мълчанието на престъпник?
И чий затвор градя на срички, кому олтарите зачерквам,
че орди криви и себични мърсуват в малката ми черква?
Не проумявам и не мога хиенска кожа да надена.
Тършувам в тръните на слога – цъфти въпрос от всяка вена.
Но няма мърша. Мърша няма – ни четина от чужда плячка.
Изтръгвам отговор: измама – тя къса, ръфа, глозга, мачка.
Докато правдата оскъдна се удиви и оскотее…
Нима самата аз я пъдя, а сетне чудя се къде е?
Затворените гари
Влакът кънти и се люшка по правата линия.
Моето село се вее, люлее, разгръща се.
Трепкат ракити, тополки – топят се къпините.
Аз се изправям и дишам като за завръщане.
Старата гара – чешмата, камбанката, пейката –
стрѐлка за миг със прозорците си зарешѐтени.
И под носа ми перонът варосан офейква
в облак от стреснати и непознати врабчета.
Аз се разминах с гората, нивята и къщите.
Черният път – невъзможен, се шмугна през спомена.
Всичко оттатък реката, навярно, е все така същото,
само че аз продължавам нататък – бездомница.
Всуе ли идвам? И тъй ли ще бъде завинаги?
Как да се връщам – в лозите, лъкѝте, бъзаците?
Всичко ли може без мен и без моето минало?
Хлътвам във бъдеще – с минало без отпечатъци.
Влакът кънти и се люшка без мен по завоите.
Моето село люлее ме за утешение –
пак ще се върнеш, момиче несретно, при своите,
само че трябва да скачаш при нас във движение.
Стихотворения от книгата „И не помислям докога“ (Изд.“Жанет 45“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017