***
няма да разбереш
откъде ухае
на тази неподозирана радост
защото не пожела
да вдишаш
тъгата ми
***
не пиша
червени точки
за отсъствие
само издърпвам стълбата
по която се стига
до затихналия вулкан
на душата ми
***
пожелавам ти
да се имаш изцяло
тогава ще разбереш
къде съм
***
намали звука
на мълчанието
не чувам
думите ти
***
две мълчания разговарят
само когато
думите
са свършили
***
светлината
не е предсказание
светлината
е минала тъмнина
разгадала
смисъла си
***
дете
очите ти са нощ
дълбока като кладенец
единствено разбралият
вижда вътре деня
и жадният
водата
***
не ме губи
защото съм мъничка
и няма да успееш
да се наведеш толкова
че да ме търсиш
***
редактирай мислите ми
с любов
и ще видиш
че ги няма
***
някъде
дадох всичко
оказа се
че няма място
което да пази
моето нищо
***
излъга ме
че си истински
сега истината
убива
двойника ти
***
аз съм сляпа птичка
която се блъска
в цимента на сърцето ти
и се чуди
защо небето
е твърдо
***
сърцето ми
е продупчена гюдерия
с която изтриваш
предното стъкло
на колата
за да видиш
зимата
***
защо ми е
усещане за дом
където няма
усещане за мен
***
изведнъж пораснах
тръгнах си по-късно
отколкото
трябваше
***
за да се върнеш към мен
първо влез обратно
в себе си
***
мислиш
че си ме пречупил
но грешно си разбрал
тестото за бисквитки
отдавна свърши
опитай да нарониш
душата ми
***
какво ме интересува
необелената шлюпка
на мълчанието ти
тя е твърда и неядлива
подай ми сърцевината
и глътни думите си
завинаги
***
събери страховете ми
в лъжичка
подслади си с тях
кафето
и усети
колко горчи
неизказаното
***
стига си падал
в очите ми
ако стигнеш дъната им
няма да помня
откъде
си скочил
***
„беше“
е примката на въжето
с което убиваме
любовта
***
тревожиш се
че си центърът на всичко
ти си по-опасен
защото си периферията
тихите вълни
обрамчили
самотния сапунен балон
на желанията
***
някога ще разбереш
посланието на любовта
но в този ден
бумерангът на думите
ще се повреди
и нищо
което ми пратиш
няма да се върне към теб
същото
***
още не си довършил
рамката на отлитащото
и бързаш да изхвърлиш
картината
на вероятното кацане
не знам с какво
ще украсиш стената си
когато на времето му омръзне
да го забравяш
наопаки
***
върнах те обратно
без да съжалявам
тръгна си само
илюзията
че те няма
***
не се обръщам вече
острата страна
на раменете ми
е компас
повреден
завинаги
***
излъга ме
после избяга
заедно с истината
която си
самият ти
***
приличаме си по нещо
отсъстваме
от себе си
***
вече не те виждам
затова
отворих вратата
и влезе
сянката ти
***
днес прерових
само веднъж
чекмеджетата на ума си
за да те открия
каква неподозирана победа
на сърцето
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017