изоставям го
като непрочетена книга,
като клечка кибрит паднала в мокрото,
като купчина вехтории от детството
(никой не се нуждае вече от тях)
захвърлих писмата му,
подарих му сърцето си
(и то не ми е нужно вече)
целунах устните му за сбогом
и си отидох
като последния дъх на лятото,
като август,
като тъгата в очите на птица с
ранено крило
не мога да следвам вятъра,
не мога и да остана
***
за да не сме
една непрестанна тавтология
на любовта
ще издишам
всичкия цигарен дим
от дробовете си
заради теб
вече не ми се умира
и това е
най-любовният стих
на който съм способна
***
страхувам се
за сянката ти в мен
пазя я,
гася цигарите на ада си
в поезията
издишвам те
на бавни обороти
под упойка сме,
любовта ти е на системи
силен си, всички го знаят
без теб не съм себе си,
но нека си остане между нас
***
ловим тишина
вместо светулки
няма нищо
ехото на смеха ти
е по-силно от всяка
тъмнина
***
накарай виковете ми
да шепнат
полей ме с бензин,
после драсни клечката на
„любовта“ си
запали дробовете ми,
нека не мога да дишам
нищо не наранява,
както лъжите ти
и ти много добре знаеш това
давай, счупи и
последните ми минути
не са ли те учили
да играеш игрите си докрай?
в случай, че си забравил,
правилата са следните:
обичаш или убиваш
***
днес ме попитаха
какво е самотата
изследвах сърдечния ритъм
на залеза
разплаках
косите на утрото
и казах твоето име
в просъница
чух котката
да събаря няколко чинии
в кухнята
но не отворих очи,
за да продължа
да те виждам
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017