„Via Dolorosa“
(Път на спасението)
Намирам на всяка крачка
сергия
и забравям,
че по този път
има и храмове.
Когато всички думи
вече са казани
и в ехото заглъхват,
и в ехото заглъхват…
тогава езикът
е просто орган,
душата е
обезвредено оръжие.
И остава вярата.
остава вярата.
Само вярата
Остава
в човека
и той не е човек,
а молитва.
Намираме се в стаята на ехото
Душите ни крещят от самота:
“Има ли някой тук?“
А ехото им отговаря:
“Тук.Тук.Тук.“
Думите са празнота
Тишината
отговаря
вместо нас.
Междустишие
тишината
между две стихотворения
е
пауза
за целувката, в която
думите
не могат да докоснат
себе си.
Post scriptum
езиците ни са завързани за егото
смееш ли да се оплезиш
със душа?!
когато пишеш
изнасилваш думата…
във словото не влагаш сетива
ако си играем на поети
къде ще свърши нашата игра?!
не можем да говорим истината
заменяме я с тиха суета.
и после
след написаното
след живяното
ще дойде неизбежното
-смъртта
тогава
в най-истинския стих
ще напишем
единствената
вярна дума
– тишина.
зародиш
правиш любов вътре и извън себе си
с теб или с други
с любовта или с болката,
със съзерцанието или със слепотата
правиш любов в малкото тяло на душата си
правиш любов без любов
правиш духа на нещата
затваряш ги в бутилка
и разбираш, че правиш себе си.
|минималистично|
не настоявам да съм повече от дума,
черен косъм върху бяла блуза
или муха на лист хартия.
не настоявам и да вярват в мен.
да си призная искам единствено
да съм печатна грешка
върху мустака на литературата
и когато се целувам с г-жа и г-н читателя
да засядам като семка между зъбите.
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017
Поздравления!