Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.
Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.
Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми. Ако днес пишеш с „програмите” на Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и мило наведен за ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на поетичния ти свят. Защото нямаш собствени икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.
Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.
P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017