Фуриите
Този леден кристал на лицето
падащо сред Фурии се забавлява.
Прославя угасналите дебели свещи сънят на смеха му
и зъбите, поставящи началото на съдбата.
Вихър от трупове
краят на туниката му подлага на разпит:
Оловносивото перо на Фуриите с неговия
плясък по челото на боговете
отвъд кожата, в глух полет
призовавайки реката от отрова.
Нуждая се от Фуриите –
цвят на яростта, лаещ сред гробове.
Жестоки Нарцисе,
нуждая се от развилнелите се Фурии.
Досега присъствах в светилища
с колене на екзекутирано псе
с пулсираща кръв между устните
в одежди от трупове.
Теб също, бдящо куче
ако в нощ на ласки
слезеш към водата и сплетения й ромол
за да пиеш от тръпчивата нежност
предавам те изкормено в ръцете на Фуриите.
О, угризението ти с лице на жаба!
Призовавам Фуриите
дето през нощта забравят
свирепостта на всеки спомен
и това угризение, че ще се мре
на сезаловото въже на греха.
Повече от избавящо причастие
желая полета ви, този смазан механизъм, Фурии
осторожни погледи към питомни скотове
жълта лудост, която пада като мълния
връз изтънчените умения на вярното псе
езика му облизващ погледите.
Не съм познал, о Фурии, загадката
на радостната риба без високомерна скромност
нито опакото на листата сънени
нито даже систрума на посветени звуци.
Не зная нищо, радостни Фурии
за тези острови, с води обкичени
дето сумрачни пищни мъже
бясно на богове се надсмиват.
Тези острови и бясна светлина в едно
преминават с клонки и благословии
сведени над крехки самоти.
Всичко е познание, радостни Фурии.
Аз съм сервитьор на меланхолии
разнасящ жълти настроения.
Любов, любов, продай перото си червено
ала угризението с лице на жаба
ала псето, лижещо погледите
ала коленете в светилището
ала жълтия въздух в ръцете
ала администрираното спасение
ала трупът на самотата
ала гнилото око на огледалото
ала езика на отровения
ала ридаещото познание.
Нима продавате, Фурии, окървавени пера?
Ала след насладата – предмета на наслада
ала след водата – свежестта
ала след съня – виденията
ала след невинния – невинността
ала след парфюмираното огледало –
звън на парфюмирани трупове
ала след всички комбинации –
числата, преброяващи труповете
ала след бога в причастието –
винаги ридаещото познание.
Нима не е тъй, Фурии мои?
Нима не разделям реката, падайки сред вас?
Нима сервитьорът на меланхолии
не мрази яростно тези острови на благословии?
Жълт бяс
жълта тъкан
жълто огледало
жълт дъжд
е всичко, което остава
радостни Фурии.
Увесеният остров (фрагменти)
Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези комбинации,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на
главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са пораснали,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на моряка
удавен.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето
за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат
и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички
страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.
(…)
Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите
хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ
хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
сутрин, пладне, здрачаване и нощ.
Първите капки на твърд дъжд тупват
по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело
разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра
за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите
звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листата.
Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.
Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.
Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?
(…)
В този час кожата се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.
Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.
Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.
Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.
Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.
Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.
(…)
Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.
Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.
Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!
(…)
Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.
Златото на дните
Нима не са това прозорците, през които влиза въздухът, музиката
водораслите
на съня готов да се стопи в очите на коня?
Нима не са това прозорците, през които можем да се надвесим
и истинският живот да пропъди нищетата на тези
пустинни зали
за да се утаи в тях неосезаемото злато на дните?
Негърките, полегнали в очакване на миризмата на зверовете
съзерцавайки през прозорците без сводове синкавите бъбреци
очаквайки мощния светлик, който да открои техните очертания
и мудността им на преплетени звездисти корали
очаквайки шемета на дните.
Спираме
плетеш с тръстиките по границите на водите
главите осети със скутове осети с рани от копия.
Неуморна богиня на тези местности с пурпурна мантия
обгръщаща ребрата ти
перманентна богиня с око, преливащо от оси
под водите прекосяваш земята
посявайки неосезаемото злато на дните.
Потопена между актинии и горчивите полиедри
на сетния разказ
твой е последният тласък при срутването на замъка от карти.
Все едно съществуването изкристализира формите си
в неудържимата река на разпада.
Негърките в натежалата атмосфера с отворените си
бедра
пейзаж на светлина в зенит
ромбове, полиедри, конуси и додекаедри, правещи любов
всичко, което те кара да не мислиш, да виждаш
за да изтъче човекът меката нега на света.
На тези балкони, на тези тераси
надвесвам се от тези трептящи прозорци
свиквам без капка колебание, без въздишка
фалосите яздят огромните кълба месо
и геометрията на желанието, по божествен начин
изстрелва стрелите си
без митология, без съд и присъда.
Животът на Флора
Ти имаше големи крака и изтрити накриво токове.
Тури си цветето. Чакай малко, тръгваме заедно напът.
Ти имаше големи крака. Каква тъга се носи из въздуха!
Кой си хапеше опашката? Кой възпяваше тоя въздух?
Ти имаше големи крака, скъпа приятелко, на сухо оставена.
Голяма светлина извираше от теб. От краката ти, викам, извираше
и без никой да се усети те засмука нищото.
Голям шум се носеше от стаята ти. Кво става с Флора?
Нищо, само големите й крака изпълват цялото пространство.
Да, владееше те неизмеримата горчивина на
обувка някоя.
Насам натам се мотаеше между две нажежени ютии:
Флора, само внимавай, че краката ти са тъй големи
Че магазина за обувки те наема да излага на показ
огромните си калъпи.
Флора, колко пъти обикаляше квартала
молейки за малко олио и блясъка на луната
правеше магии.
Изведнъж двете ти чудовища скачаха на леглото
чудовищата ти, ужасени от хлебарка.
Флора, червените ти чорапи висят като езици
на обесени.
Тия сиракинчета на що за крачища ще се наденат? Къде ще иде чифта ти
последен?
Виж, Флора: краката ти не се побират в реката, дето
води в нищото
в онази страна дето няма големи крачища, нито малки ръце
ни обесени.
Ти искаше да думкат тъпана, за да се спуснат
птици
птици, пеещи напосред пръстите ти, докато тъпана
ечеше.
Свиреп вятър надипля коравостта на ходилата ти
всичко, минаващо през главата ти, додето ютията те превива.
Флора, ида да те придружа до последния ти пристан.
Ти имаше големи крака и изтрити на криво токове.
Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Virgilio Piñera, La vida entera, México, Miami, Buenos Aires: Lectorum, 2012.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017