***
В тишината
на зимното утро
вървя през
снега на живота
към топлия дом
на забравата.
***
Ще разкъсам
душата си
на прости изречения
и ще ги нарека
поезия.
***
С крака
висящи надолу,
седиме двама
на моста
и гледаме
влакови релси
и жици,
самотни обувки,
бели лястовици
и тихо се молим
за чудо:
да полетим.
31
Ще те целувам
под звезди
и фойерверки,
сред звук на тапи
и фишеци,
със устни,
по-искрящи
от бенгалски огън.
Ще се опивам бавно,
сякаш от шампанското,
от бързи обещания
за нови навици и срещи,
които знам, че няма да изпълним,
но въпреки това си даваме –
ей така, в духа на празника.
Накрая бавно ще заспим
ето там – във ъгъла,
без помен от надежда,
заедно със старата година.
Ирония
Да говориш
за минало
с бъдещето
на любимия.
Около 1:30 през нощта
Върни се и ще ти чета
поезия, която не разбираш –
била тя моя или чужда.
Върни се и ще ти варя кафе
по шест пъти на ден,
което няма да изпиваш.
Върни се и ще слушаме симфонии,
които ще те отегчават.
Върни се,
за да мога да се върна аз.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017