на Яница Радева
След като ни оставиха в ръцете на поезията,
както ни каза откриващата събитието,
водещия събитието призова поетите
да прочетат нещо от себе си,
след това започна разговора
в ту стихващата, ту прииждаща глъч на разговорите на присъстващите отзад,
по едно време погледа ми попадна на един от книжарите,
чернокос, късо постриган, строен в бялата си тениска и дънки, с невинна еротичност,
събираше с поднос в ръка чашите от изпитото вино,
навеждаше се, дънките се опваха по стегнатия му задник,
после заставаше зад бара леко извил снага,
междувременно говореха за приятелствата, за времената, за превода
(бил като изкуството на артиста, влизаш в чужда кожа, отказал се от себе си даваш глас на
чуждия поет, не цитирам по памет, преразказвам по смисъл),
за пъпката, която разцъфвала и листчетата ставали самостоятелни
(листчетата имат смисъл, имат живот само в заедността на цвета, бих вметнал),
за труда на поета, който бил тежък като труда на миньора, даже дори по-тежък
(помня, когато бях товарач на камион, първите месеци се прибирах каталясал, не можех нищо
да правя, лягах, лежах в изнемогата, заспивах, после сутрин се будех и пак почвах товаренето
на железните каси с пресни яйца в камионите, иначе пиша ли, пиша, сякаш от само себе си,
леко, както дишам и крача вслушан в гласовете на биващото, както вървя и събирам пера от
ангел, макар и някои да разберат това буквално),
за имала ли сила поезията да променя света,
за това, че са си изкарвали хляба не с поезия, за да бъдат свободни, да са себе си в поезията,
междувременно журналисти записваха разговора, фотографи фотографираха, една издателка
сновеше и подаваше тук-там по някоя от издадените в издателството ѝ книги, един поет го
рисуваха, други двама пред бара закриваха гледката към книжаря (единия нещо много
обясняваше на другия), четвърти поет напето прекоси залата, минаваха хора, поздравявахме
се, потупваха ме по рамо, по едно време от първите редове изшъткаха на приказващата задна част,
накрая един от питащите (критик) поиска все пак да се отговорело на въпроса му,
не си ни слушал, отговориха му,
поезията е истината, поезията е в истината, поезията е гласа на истината
(не цитирам по памет, преразказвам по смисъл)
(или навярно истинноста)
облякох се, зърнах на един от рафтовете книгата си стихотворения с биография редом с Кой
си, какво си?, Тази змия, Безпредметно битие, От небето до земята, Моето твое сърце
(нека нарочно сгреша в едно едни две съпринадлежащи си книги) и други, стана ми приятно,
поразлистих я, попаднах на скритото цитиране по Йован Христич в превод на Светлозар
Игов, ще го цитирам отчасти по памет: приятелю, повярвай ми, аз съм само гост, който
идва, потропва на вратата и си отива, и не оставя след себе си нито глас, нито
потропване, нито дума, която да го спомене,
и поех нататък в студената нощ с видението на книжаря в дънки и бяла тениска,
как държи в ръка подноса, как обикаля масите, как събира празните чаши, как застава зад
бара извил снага.
Недокоснат, нелюбен, незван.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017