***
човек свиква със студа
като бездомните кучета
човек не е длъжен
да бъде сред другите
приетата самота е свян и смирение
затваряй вратите
към своите навици
изгони псетата
които те ръфат да бъдеш в глутница
и макар в теб да е ледено
епически болно
изпий няколко глътки вино
и сънувай мечтите си
***
на нова година
въздухът е наситен с отсъствия
излизам на балкона
както съм го правила безброй пъти
в главата ми
телефони на уж приятели
плюя фасове от много цигари
един клошар си купува подарък
от кофата за смет
квартален пияница
пее за дядо коледа
вместо да се хвърля
през перилата
лягам преди полунощ
пълна със спомени
***
любовта ми е картина в охрено жълто
блясък на сняг
скърца под нозете
когато рисувам
четката ми удря маслиновите дървета
в райската градина
питам се
да бъда ли с теб или не
чувствата казват да
разума не
желанието боли
Ван Гог е изпускал четките
от ръцете си
там
сред жадните глави на слънчогледите
Испания
На кръглия площад в Памплона
в петък се изсипват бикоборците
Разпъват се сергии с плодове
Кафетарии отварят врати
На ъгъла
в бара
испанци пият бира
В ресторанта
дървените маси
лъщят от лактите на южняците
Гордеят се с Гауди
Барселона е наблизо
От прозореца на хотел „Бяла перла
с Ерика
Виждаме конкистадорите
После…в кръчмата
на масата
където Хемингуей
е дишал гениално вдъхновение
смес от гозби и бича кръв
подправки и лютиви изпарения
ще пием с нея чай
А вечерта
ще ни затвори в окото си
***
опитах да стигна окото на бога
невъзможно
питам се
има ли същност която се достига
с разум
или всичко е относително
ние сме само пътници
минали за малко през пътя
търсим нещо
а не знаем какво е
оплитаме се в
схеми закони норми
остава спомен в другите
мястото на което сме били накрая
мъртвата птица поемам
в ръката си
гроб преди земния
***
удариха с камък очите на звяра
сега не вижда добре
но плаче
и е по-добър с
птиците
котките
кучетата
и с човеците
***
носи тялото си като черупка
срамува се
знае
всички
виждат несъвършенствата
мълчи
затворена в себе си
неразумни са сълзите
все по-лошо ще става
плодовете имат една история
загниват
***
небето явно не ми дава знаци
вселената не ме предупреждава
за
скъсаната връзка помежду ни
защото
тази вечер есенна и топла
се срещаме
в средата на циганското лято
сред пеперудите на щастието
и мушиците на някаква досада
защото
в пиршеството на вселената
климатът е само настроение
и ние задвижваме природата
само когато не сме заедно
***
на свети валентин
от скъсания джоб на живота ми
скача
призрак на любов
но не вярвам в илюзии
сърцето
отдавна е клошар
и ще чакам
другия
***
отварям и затварям прозореца
за мен са две действия
в права линия
за другите – кръгово движение
само мравките и гълъбите
ме разбират
знаят че баланса на природата
не е в кръговото движение
а в спиралата
затварям
отварям
и отново
вземам чашата
гневно удрям
частици от стъклото
се посипват по паважа
вече всички ме аплодират
Стихотворения от книгата „Метафизика на любовта и раздялата“ ( ИК „Жанет 45“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017