Любов по време на апокалипсис
и ако някой ден пандемията
почука на вратата ни
търсейки единствените хора
които не е заразила
ние няма да се уплашим
и ще я поканим да влезе
тя ще се нахвърли върху нас
ще открадне сетивата ни
ще ни остави без обоняние
вкус слух и зрение
и с дяволска усмивка
ще си тръгне мислейки
че ни е убила
тогава ние ще допълзим
в мрака ще докоснем
своите тела и ще докажем
че с едно едничко сетиво
дори и в края на света
само любовниците
побеждават
смъртта
Welcome to the jungle
бъди хамелеон
веднъж ми рече тя
а аз си помислих
че ако го направя
ще стана като нея
вечно променящ се
и криещ своя облик
не мерси казах й аз
моят истински дом
винаги е било небето
след което разперих
криле и я оставих
сама на земята
Математика на отсъствието
когато бяхме заедно
ти ме научи да събирам
красивите спомени
да изваждам негативните
мисли от главата си
да умножавам миговете
щастие изпитани с теб
и да деля сърцето си с твоето
математиката обаче никога
не ми е била силен предмет
може би затова така и не успях
да реша уравнението
с милионите неизвестни
на нашата раздяла
Пиеса
всяка една бутилка
която той счупи
беше аплодисмент
за театъра който
тя му разигра
Каталог на самотните души
7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата
има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки
***
Свети Валентин.
Изоставено мече
се прегръща само.
Творческа криза
той искаше да стане художник
беше превърнал таванската
си стая в малко ателие
и там прекарваше часове
наред с любимите си учители
сутринта посрещаше изгрева
с Моне на обяд играеше
карти със Сезан в следобеда
свиреше на китара с Пикасо а през
вечерта броеше звездите с ван Гог
липсваше само онази жена
която да забрави на слънце
сандвича му с камамбер
В сигурни ръце
снощи се напих
но този път
наистина безпаметно
защото исках поне
за малко да забравя
колко много те обичам
на сутринта се събудих
и се огледах
всичките ми вещи
бяха изчезнали
телефона
портмонето
ключовете
часовника
тефтерчето
не след дълго ги намерих
тогава обаче
се пипнах по гърдите
и разбрах
че сърцето го нямаше
усмихнах се
поне едно нещо
бях оставил
в сигурни ръце
Plovediv
този град е като паяжина
и в която и посока да отида
спомените ме улавят в своята мрежа
Централна поща все още пази
първите думи които си разменихме
масите в Дървеното потрепват
от целувките и прегръдките ни
а улица Мадара и до днес
не иска да пусне ръцете ни
и докато телата ни пишеха
поезия между четири стени
фонтаните в Градската градина
ни посвещаваха всичките си песни
катинарите на Гребната база сами
се отключваха и потъваха в срам
а Света Петка всеки ден се молеше
да останем завинаги заедно
този град е като паяжина
и всеки път оплитайки се в нея
аз превързвам своята рана
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016