Василия Костова – Стихове

Чайки

Не е толкова трудно да видиш земята
с белите й скали и трева, и кристали,
стоейки на соления нос над водата.
Не е толкова трудно да прогониш летящите чайки,
идващи като викинги от шведския бряг,
щом стоиш на соления нос над вълните.
Крилата им сърдито докосват брега.
Без блясък пера се разпръскват по пясъка.
И само за час или два, на върха на света
не е толкова трудно да бъдеш със себе си
на соления нос над водата.

***
Сърцето ти издиша
В ритъма на баркод
Върху консерва риба тон,
В която ме няма.

12 етаж
всъщност перваза на прозореца ми
скачам и очаквам
да се ударя поне този път
да заспя в прегръдката
на изсипалите се
легло полутленни останки;
и този път се приземявам
в твоите думи, които
безгрешно отмерват
разстоянието до земята.

***
Отровни цветове
поникват на местата,
по които някога сме стъпвали;
пръстите достигат
еднопосочен уличен край;
а математиците се примиряват,
че уравнението не винаги има решение.

***
Думите са изправени
по азбучен ред
на разстрел пред
стена груби тухли.
Нищо не се чува
от задния двор на казармата;
само удар след удар,
все по-тъп удар след удар,
челна кост върху сплав
на пот, кръв и кал.
В червено обагрени мозъци
след всеки нов сблъсък.
Ако не мога да те имам
в задния двор на казармата,
ако ударите са глухи,
не мога да лазя нагоре.
Не можем да бъдем
върху празните пътнически
вагони в едно време.
Не мога да драпам
през кал и през кръв,
през бебешки плач,
през водни каньони
без въжета;
не мога да гледам
врагове да разкъсват
шевове тъкан;
не мога да спирам лавини;
не мога да застана
на пътя на зимата.
В задния двор на казармата
не мога да бъда със себе си.

***
Четеш Ницше сред паяжините на душата си;
пускаш Слави, за да не е самотно,
полу-чалга заглушава тишината,
в която танцуваме валс върху бетон.
В банята пускаш водата,
пускаш всичките електроуреди,
трупаш сметка за ток, докато
се унасяш в следобедна апатия;
забравяш да се молиш за другите.

***
Ако писателите и рапърите
и преподавателите
и шумните спиритуалисти
и техните крясъци
знаеха отговорите,
щяха да се отдръпнат завинаги.
Да убият римите и безмълвни
да хванат коси и да тръгнат към нива,
да смилат доволни сухия залък
и да изваждат влажни деца
от безжизнената почва.
Но не знаят.
И никога няма да знаем.
Не се крием в полето и не раждаме
здрави, спасителни деца.
Наша е само купчината хартия,
галила чуждите твърди мазоли,
които
са знаели повече,
са знаели всичко.

***
Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
обикалят в кръг,
хартиените хора не спират
за поздрав; не им е дългът
да са топли през хладното
гражданско пладне;
учтиво да предлагат дъждобран,
когато стрехите запеят
и не спрат; да бъде избран
случайно поздравеният пътник,
на който отказват посока,
не им е дългът.

Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
чертаят траектории,
хартиените хора не спират
за сбогом.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Comments

comments