Дом за сираци
смеем се
залепнали
като сенки
на деца
върху прозорците
когато вън лаят кучета
защото правят това
което честите
камшици
за възпитание
ни забраняват
на вратите на нашите стаи
пише единствено
обичайте тишината
до смърт
***
целунах един мъж
с тихия изгрев
на сърцето си
и той се обеси
защото съм убила
самотата
която
е научен
да обича
само
със залезите
на очите си
Сирак
тиха съм
като сиропиталище
в което
децата спят
по принуда
за да не сънуват
бъдещето си
с отворени очи
тази сутрин
се взирам в черните котки
които минават по пътя ми
толкова дълго
че мога да взема
веднага
всичките им животи
накуп
и само с един поглед
в теб
да те направя
безсмъртен
в сухата ти гора
от побелели дънери
ще се превърна
в единственото дърво
обърнато наопаки
с корените към небето
ще удуша облаците
за да не плачат отгоре ти
и изпепелена от слънцето
още топла
ще се разпилея по теб
за да стопя
студа на земята ти
толкова
че да покълнат фиданки
които
винаги ще те обичат
след мен
***
забита съм
като безопасна игла
в мълчащия ревер
на сърцето ти
и чакам да се отворя
за да убода поне
тялото ти
толкова че да забрави
камъка на самотата
който го е премазвал
преди мен
Още есен
гласът ти е паднал
като листо
съборено от вятъра
на покрива
на дома
който
никога
не ни потърси
списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016