Сряда
за мен също
не е трудно да си представя
една вселена
растяща като тумор
и един запис
на молитва
от нищото към нищото
затворен в тумора
тази лекота
спечелихме
за няколко хилядолетия
но защо не танцуваме
къде е бръшлянът върху челата
Римска семейна гробница
в двата края
на тясната камера
празни саркофази
чисти и студени
между тях
мозаечен под
шахматно поле
в сиво и сиво
без фигури
но тук се играе
и се чака ходът
на другия
вече 18 века
* * *
всяка сутрин
на път за плажа
минаваш
край погребалната агенция
на ъгъла
махаш
на момичето
седнало да пуши
на прага
тя се усмихва
по лицето й
играе блясъкът
от месинговите дръжки
на ковчега
проснат
във витрината зад нея
Франсис Бейкън: Живопис 1946
Той е сам
На мостика
Издигащ се в средата на висока тясна стая
С розови стени и виолетови щори
Той е сам
В средата на празния публичен дом
Облечен в строг черен костюм и бяла риза
С черна вратовръзка и жълто цвете на ревера
Той няма лице
Мощният торс завършва с усмивка
Къси редки зъби захапали тлъсто парче от мрака
Под купола на огромния черен чадър
Разтворен над раменете му
Вали кръв
Или сиянието на прясното месо изгаря очите
Гръдни кошове на агнета
Нанизани на перилата на мостика
Като перлени мъниста на гигантска молитвена броеница
И трупът на бик виртуозно одран и изкормен
Разпнат зад гърба му
И весели гирлянди от черва
Той няма лице
Търговец на месо позиращ гордо пред стоката си
Пастор позиращ гордо пред своя Разпнат Бог
Крал на карнавала
Костите на неговите поданици
Стърчат пред ръцете му като могъщи лостове
И сиянието на прясното месо
Блести по тях
Небрежно преметнал крак върху крак Той посяга с дясната си ръка Към един от лостовете
И подът под краката ми се вдига
Една стоманена кука се забива в гърба ми
И ме понася по релсата към електрическите ножове
Виждам как одират кожата ми но не крещя
От мен се носи музика
Lacrimosa в съпровод на електрически ножове
Лачената му обувка тактува леко
Върху подгизналия с кръв персийски килим
* * *
водна змия
убита
върху една бетонна пирамида
на вълнолома
мравките
опразват формата й
както се опразва жилище
скоро
тя ще бъде свободна
за новия си наемател
отсъствието
което разсича слепоочията
дълбоко
дълбоко
до корена на мисълта
до пръстта на немислимото
всички игри са нечовешки
* * *
накъдето и да тръгнеш
стигаш до брега
за повечето
тук свършва всичко
малцина вярват
че тук започва най-важното
ти не можеш да решиш
под едно небе
тръбящо гордо празнотата си
между вълните на морето
и тези на пръстта
ти не можеш да решиш
везната на хоризонта
не помръдва