Наскоро публикуваният в Литернет текст “Сбогом, ЛВ” от Владимир Сабоурин завършва с няколко параграфа, които смятам за особено важни, защото синтезират по особено ясен начин най-съществена част от спора около ЛВ.
Бих искала да ги повторя:
“Напускам Ви като Ваш дългогодишен сътрудник и читател, след като се опитах да Ви убедя, че трябва да направите промени в редакционната колегия, които да неутрализират изражданията на академичната ендогамия, която практикувате в момента.
Вие предпочетохте да останете насаме със себе си. Оттук насетне „Литературен вестник” окончателно се превръща в университетски стенвестник, а редакционната му колегия в Катедра, съставена от професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти, намиращи се един спрямо друг в йерархични отношения на подчинение и зависимости.
А читателите са студенти, на които предстои да положат изпит пред Вас, академичната власт, разбираща от литература повече от тях.
И поради това трябва да Ви харесват, както като преподаватели, така и като поети.”
Това е гледна точка, която споделям напълно. Сблъсъкът относно ЛВ е принципен, колкото и да има опити да бъде представен като личен. И именно принципната си (и не лична) позиция бих искала да прибавя в подкрепа на автора на тези думи.
Смятам – от години мисля така -, че срастването на Академия и литература е едно от най-опасните неща, случващи се литературата в световен план. Академията произвежда теория, илюстративно спрямо нея произвежда (често от същите хора) литературен текст, който на свой ред бива тълкуван, ситуиран и канонизиран въз основа на тази теория (често от същите хора), така че да я обогатява с нови литературни примери. Това е кръгов, абсурден и самодостатъчен процес, способен да продължава до безкрай, без да излиза от своята кръговост. Създава движение също толкова, колкото хамстерът, тичащ километри вътре в колелото си. Когато една система се самозадоволява, рано или късно (обикновено рано) започна да се самозадоволява и в онзи първоасоциативен и обсценен смисъл на думата. Т.е. остава ялова.
Това не е само български проблем и не само проблем на ЛВ. Но в едно толкова тясно пространство като българската литература и без алтернативна трибуна е особено ясно поставен и болезнен.
Тук бих искала задължително да бъда разбрана правилно. Позицията ми в никакъв случай не означава неуважение към академичната мисъл и функции. Категорично настоявам обаче, че понятия като “разделяне на властите” или “конфликт на интереси” не са измислени случайно. Човешкото същество е слабо и, ако не съществува регулация, се оказва – дори при най-добри намерения – неспособно да спазва мярата. Скандалът в ЛВ е резултат от хронично неспазване на мяра.
Обичам да казвам – а тъкмо тези дни е особено актуално -, че не може някой да свири дузпа и едновременно с това да рита топката по игрището. Няма такава игра! Това е морално вредно, а оттам автоматично и литературно вредно. Първото неизбежно води до второто с математическата точност, позната ни от тоталитаризма.