Настоящият текст си поставя за цел да извади „бащи и деца едни срещу други и пред вас да опитам пулсът на интересите им в живота“* (Славейков 1906). Тези думи на Пенчо Славейков и принадлежащия им педагогически проект от 1906 г. ще срещупоставя на Манифеста на новата социална поезия от 09.09.2016 г. Настоящият текст, позволил си да изравнява Славейков и Сабоурин и сие, изследва от друг ъгъл вкоренените исторически, социални и политически практики в литературата ни. Политически пределният в своята еднозначност Манифест влиза в смислопораждащи зони на (дис)комфорт в литературата след ’89 насам. Двата текста разглеждам не като социокултурен опит, постигнат и приключен, а като социален процес – една неспираща въртележка, която, водена от собствената си инерция, непрестанно подновява дебата за собственото си съществуване.

*[1] В сп. Мисъл този текст излиза с уточнението – „Публична лекция“ – това жанрово определение още в заглавието работи за опубличностяването на литературата.

 

 

***
Вглеждането в културното наследство на Пенчо Славейков и неговия дискурсивен аристократизъм би могло да отчае читателя, ако се е втурнал да търси успокоителни мери за българската литература или пък демонстрирана яснота, която да го застави да мисли литературата като непревземаема цялост. Напротив. Статията на Славейков от 1906 г. „Българската поезия“, публикувана в сп. Мисъл, е сериозна перспектива за обмисляне и разглеждане дори на нашите литературни актуалности. Сега. Построена като набор от формулирани критерии и критики, неговата статия е социален опит – интегрално и обхватно именоване на отсъствия, а оттам и картографиране на педагогически проект. Статията „Българската поезия“ е интегрален фон на една дискусия за и в литературата след Освобождението. Големият спор между младите и старите е битка за власт и привилегированост, битка за отказ от преутвърждаването на статуквото в литературата ни по онова време. Това е битка за техниките на себе си (Фуко), в този смисъл това е съпротивителен жест, автоимунен отговор, в който автономията – ключово понятие за модерността на Славейков, отключваща хоризонтите към една несекваща трансформация, находчиво наречена „работа в настоящето“* , ни заставя да мислим този „вечен конфликт“ (А. Кьосев) като програмен отказ от култивирания навик за колективна чувствителност.
Текстът на Славейков ни заставя да мислим литературата ни и принадлежащия ѝ социален опит не като завинаги готово генеративно ядро на абсолютни културни форми и фетиши, а като културни различности, нехомогенни смесици от културна реалност и творческо въображение. Той е пронизан от идеята за пренебрегване на ресурсите на националната литература в полза на една критическа отстраненост, която може да дари на твореца, способен на критическа рефлексия, рамка, вместваща субекта като трансцендентиращ. За Славейков времето отпреди Освобождението е предисторическо, тоест то е аполитично, дезорганизирано, идилическо, невъобразимо като цялост, която може да рационализира способността за отговорност пред себе си и другия. Това време за Славейков е лишено от епифаничност, от разкриване, разкритие – лишено е от чудовищност в смисъла на Дерида. Невъобразимо и непредсказуемо е – не подлежи на трансформация, но не може да бъде и редуцирано. В контекста на краевековието този текст е неприкрито и някак непримиримо манифестен. Разцепването на „преди“ и „сега“ в текста е парадигма, която има за цел да измести политиките на репрезентация в литературата до този момент, за да зададе една концепция, която да се оттласне от „отдавна вече беззъбата традиция“, методологически да вкавичи своя „гален блян“ по саморефлексивност и автономия. Модерният дух според текста на Славейков бива да четем като алегория на деполитизацията на литературата, вливане на живец в една друга политическа икономия на социалния опит. Едно надскачане на „нацията-нещо“ (Жижек), преодоляване на културните вини, на ортонимиите на Възраждането и потичането на жизнените сокове на самото понятие за субект, на самото „аз мисля“.

 

*Сирма Данова в своята книга „Кралят физиономист. Автотекстуалност и авторепрезентиране в творчеството на Пенчо Славейков.“ (2016) произвежда от концепта на Славейков корелациите, които изграждат литературата и социалния опит.

 

***
„Манифест за новата социална поезия“, публикуван през септември 2016 г., може да бъде наречен следствие на събития около годишнината на „Литературен вестник“, лавинообразно наедрели до патологични реплики и дуплики, обвинения в невменяемост, невъзможност за ориентиране в хармоничния литературен ландшафт, обвинения в закъснял модернизъм (по Иван Станев). Всичко това беше наречено „скандал“. Понятие, което радикално оспорвам и което намирам за поредния еманципативен опит за нормализиране на индивидуални и колективни опити за трансформация в литературата ни. Манифестът на Сабоурин и колект. добре се напасва спрямо анализационните ни наблюдения за манифестния характер и на текста на Пенчо Славейков. И двата текста не се свенят да възправят срещу близки отстояния и евентуалните критики за недостатъчно натрупан емпиричен фураж до момента, за да се дават оценки. Напротив – и двата текста боравят с нормативна мощ и реагират на политическите репрезентации на ситуациите, в които са възникнали. Единият в зората на българската модерност, другият – в късите сенки на залеза на т. нар. постмодернизъм. И двата текста се отделят от действащите дискурсивни матрици, за да предложат пътища за трансформация и за политики на нас самите. Дискурсите на политическото, разбирайте, разказите за социалните разфасовки и порциони на литературата ни са и дискурси на политическото, влизащи в напрегнати взаимоотношения с естетически практики на промяната. Знаейки още от началата на модерността, че манифестът е реакционен жест, по същество просветителски, Манифестът на новата социална поезия се опитва да приведе в достъпен вид за читателя си една критическа преоценка на войнстващите навици в най-новата ни литературна история.
Някак не подлежи на оспорване, че в своята основа този текст/проект е антикомунистически. Именно съпротива спрямо хегемонията на установените навици за правене на литература. Манифестът за нова социална поезия е новият демократичен, граждански ангажиран сбор от субекти, чиято цел е да бъдат лицето на края на прехода. Истинската сила на антикомунистическия патос, който пронизва Манифеста, е в това да бъде заплаха за т. нар. демокрация в литературния свят. Казано с думите на Шантал Муф от нейната книга „Демократическият парадокс“ (Изток-Запад, 2013, с. 38), да доведе „до заличаване на границите между справедливост и закон, което е конститувно пространство за модерната демокрация“. Справедливостта тук е водеща, законът се подразбира като определена институционална практика, която се вклинява в съдържанието на писателските навици и затлачването на литературната среда единствено и само с тях. Под „закон“ разбираме „непогрешимата“ способност на конкретни автори да изразяват общото благо, общата цел и общите художествени достойнства на/за нацията. Това вколективяване на прочита по своята същност е комунистически акт на имперски стремеж и блокиране на плурализма.
На прицел е най-вече т. нар. „лайфстайл литература“ или литературата на безславното ежедневие. Критиките на Манифеста са насочени както срещу нейните комерсиални цели, така и срещу помощта от страна на академичните структури да я легитимират. Много важна е точка 1.1., която мисли направата на себе си през практиките на литературните конюнктури, спохождащи нуждите на читателя през догматични, лесно разпознаваеми и смилаеми послания, през определени пароли, които превръщат читателя в завършен продукт. Манифестът взима на прицел именно подобна завършеност на прочита на литературата ни. Подобно разбиране за нея, такъв сценарий за определена историческа необходимост, която трябва да получи принадлежащата ѝ литературна въплътеност, не е нищо друго освен блокиране на потенциалите на фикционалното. Неолибералните пазарни винетки от типа на най-успешен, най-продаван, най-четен според манифеста са привързаност към собствената ни невъзможност да конструираме литературно поле, адекватно на действителността. Посочен е и онзи момент, в който фигури на академичната аура се срастват със структурите на книгоиздаването, книгоразпространението, вземането на решения в конкурсни сесии и т. н. Изобщо имплицирани са всички онези възможни начини за превръщане на академичното в социално значимо. Социалният опит, четен през литературата, в един момент съвпада с овластяване на жизнения свят на литературното поле.
Реабилитирането на фигурата на автора е също важна фокусна точка в Манифеста. Той вижда патологичните метастази на 90-те – проектът на деветдесетарите – да подриват и „възпаляват“ (Вл. Тодоров) идеологическия език, да превръщат самия език в трансцендeнтален конструкт, да бъде той сингуларни репрезентации. В десетте години от най-новия век този проект е разпознат като политическо пренареждане, като поредната политическа сцена, която прекъсва работата в настоящето. Новата социална поезия на истината, както определят авторите своите манифестни посягания, е опит за създаване на нова литературна конституция и това, разбира се, бива разпознато от противниците ѝ като насилнически акт. Но както отбелязва Боян Манчев в своя текст „Комунизъм, посткомунизъм. Политика и репрезентация. Българският случай“, публикуван в сборника „Изкуство за промяна 1985-2015“, под редакцията на Мария Василева (София 2015) – основополагощото насилие е субстанциално липсващо в посткомунистическото ни живеене. Именно то е това, което трябва да сложи края на „мирния преход“. Структуриращият момент на основополагащото насилие е този, който може да конституира българското, без то да бъде сюблимирано в разкази за травмата от комунизма да речем. Краят на мирния преход е новата учредителна мощ, която може да изправи в ред гравитационните сили литературата. Автономията на езика на социалното и неговия опит са двете основни точки, през които Манифестът за нова социална поезия реконструира силата на литературата да се откъсне от потенциите за валидност и да се превърне в чисто удоволствие или познание. Отвъд принципите на масовото удоволствие.
Епистемологичната валидност на Манифеста може да се дири в желанието за разкъсване на генетичната връзка между т. нар. постмодернизъм и академичния лайфстайл. Упоменаването на две от най-големите фигури на 90-те Ани Илков и Златомир Златанов представлява посочване на репрезентативни техники за овладяване на действителността. Двама автори, чието значение за жизнения свят на най-новата ни литература е твърде ключово и които са пример за отказ от подчиняването на личните поетически успехи на пазарните механизми на властта.
Посочването на една от фразеологично непоклатимите реплики в последната година – „четящият човек е красив“, „протестиращият човек е красив“ идва да ни каже, че месианистичният момент в съблазняването на читателя сочи една карнавална демокрация, една патетична хвалба, едно естетизиране на четенето като политически акт – „аз ще ви превърна в красиви, вие четете красиво“. Телата от площада, родили тази реплика, този възглас на одобрение, се превръщат в народ в момента, в който някой го е учредил като гражданин, като читател. Чувството за общност, за принадлежност е много важен фактор за превръщането на литературата в потенция, в елит, за формулирането на съвместими разкази, осцилиращи между гражданска чувствителност, литературен вкус и лайфстайл.
Точка 3.2. поставя под въпрос съществуването на автора като етически субект в условията на идеологизиран пазар и безотговорност на субекта спрямо истината. Манифестът подчертава, че свободата на литературата е зависима от свободата на своя автор. По фукоянски авторите ни посочват, че проблемът за абсолютната свобода на твореца е проблем за полето на дискурса, за неговото деполитизиране откъм пазарни претенции и очаквания от неговата подчиненост на „волята за власт“ на определени институции. Безспорно е, че понятието свобода е най-важният източник за „работа в настоящето“ според авторите. Големите им злодейства са продължаване на традицията, поставена от самия Пенчо Славейков и неговия модернистичен катехизис „Българската поезия“ за продължаване на работа по онтология на настоящето и на нас самите, същата непогрешима отстраненост, но и въвлеченост в литературните процеси, същата настървеност да преизобретяваш традиции и афектирано да разкъсваш собствения си контекст.
Мнифестът има и свои „опашки“, свои екстензии, които го удържат като комуникативен, критически акустичен, трансформативен. Ани Илков в Бележка 2. предлага понятието „поезия“ да се разбира широко, по аналогия с целия размах от форми на възрожденската словесност. Познавайки научните текстове на Илков, можем да кажем, че тази му блежка е реплика на написаното в неговата „CHIASMUS (Възрожденска културна идиоматика: ХІХ и ХХ век)“, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, а именно да разбираме „поезия“ като: „Това е революцията и тя пронизва всичко – детериториализира, влачейки към небесата някакви български откъслеци земя. Чрез езика.“ (Илков 2014: 12). Именно в края на тази книга Илков завещава традиции на новото поколение български автори – бих ги нарекъл трийсетгодишните като Белослава Димитрова, цитирайки нейната втора поетическа книга „Дивата природа“, обявявайки с това своя край на мирния преход и творейки небесата за постхуманистичния, садистично съзнателен агон на една от най-талантливите поетеси на актуалността ни. Именно в това „хвърляне на топката“ се чете възжелаването на литературната смяна и промяна.
Интересна е и замяната, която желае Венцеслав Арнаудов в Бележка 1. Той смята, че е по-фино да не говорим за лайфстайл литература, а за култура на популярната сюблимност. Това ми се струва удачно, защото не отнема политическия потенциал на това, което сме навикнали да наричаме „лайфстайл литература“. Със своето предложение Арнаудов обхваща релацията, която държи чистия и простия живот в заедност, той обръща внимание на патетичния дух, който въплътява безформената маса на българския читател. „Популяраната сюблимност“ според Арнаудов можем да разбираме като еротико-политическия жест на тълпата и нейната невъзможност да се абстрахира от самодостатъчността, която ѝ дава литературата.
Последната бележка, на която искам да обърна внимание, е може би и най-сложната като намерения, послания и значение. Тази на Кирил Василев. И тъй като я намирам за сърцевинна за Манифеста, просто ще я цитирам „Реабилитацията на автора, истината и трансценденцията в литературата наистина е ключово. Само че тази реабилитация не бива да е контрареволюция, не бива да е връщане към предишно статукво. Би трябвало да съзнаваме, че не можем и не бива да се връщаме към тези понятия в един силен смисъл. Не бива да реабилитираме автора като напълно автономен Креатор, а като някой, който е готов да носи отговорност за това, което създава, въпреки че не е напълно автономен. Тази етическа, а не естетическа реабилитация на автора има за цел да подчертае в понятието автор връзката с другите и другото (пред което се отговаря). Същото е и с понятието истина.“ Кирил Всилев скандира един нов начин за упражняването на политическото, приложено към фигурата на Автора, давайки си сметка, че контрареволюционното е възможност да повторим същите си грешки.
Манифестът приключва с точка 0. Тя е етическото зануляване, моралното преображение, най-краткото обяснение на есхатологията на мирния преход. Нулевостта според манифеста е форма на знание и начин за оцеляване на новия социален опит. Нулевостта препраща към предкултурното по аналогия и с манифестите от 20-те години – Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Марангозов и неговата стихосбирка „Нула. Хулигански елегии.“ (1923). Тази визия за зануляване отваря хоризонта и към всякакви начала, нулевостта е и понятие за справедливост. Готовност за всякакви визии за трансформации, промени и насърчаване в отслабеност на всякакви модуси на привързаност между литература и политически коректни послания. Нулата е дефинитивният опит работата в настоящето да се трансформира в работа за настоящето.
В едно интервю, дадено пред Силвия Чолева на 10 ноември 2016 г. в „Арт ефир“, Владимир Сабоурин нееднократно подчерта, че Манифестът за нова социална поезия не просто страни, а е осъдителен към реториката на омразата. За четящия Манифеста е повече от очевидно, че насилието там отсъства. Аз го разпознах единствено и само като жест на самонаправа, позовавайки се на теоретичната статия на Манчев. Насилието не като регресивно желание за победа на по-силния, а като припомняне на свободата и смелостта.
И накрая – да се върнем към заглавието на изложението – промяна или подмяна. Ако някой седне на въртележка, разсеяно четящ една или друга книга, а друг го завърти, пусне го в повторенията на кръговите движения, читателят по някое време може да пожелае тя да спре, може и да поиска да остане. Дали ще спре, за да почине и да се завърне към същото четиво, или ще посегне към друго, без отново да се качи на нея, не можем да предвидим. Но можем да предположим, че оня, който чете, за миг може да промени начина си на мислене, може да поиска да не е подчинен на ситуацията, може да е уязвим от идеята за трансформация, може да иска да поиска да е въвлечен в определен обмен, може и да не поиска. Разликата между промяната и подмяната е в това, че е важно ние (някой външен друг) да не спираме въртележката, да не следим тя да спре в определена точка, да не се борим с гравитацията. Това би бил стремеж към признание.
След като четящият по някое време сам е спрял да се върти, то тогава той е в увереността на собствените си възгледи. Това може би е манифест. Българската поезия между преди и сега се разделя единствено и само от неговото тяло. А трансцендентността му, както казва Адорно, е „писмо без значение“.