Етикет: Нова социална поезия

***
това
което не съм ти дала
пази –
някога
ще е единственото
което имаш от мен

***
не те чакам
нощта не чака луната
приласкава я

***
не съм
лесната
не съм отъпкания път
ако нямаш сърце
не ме поглеждай
аз съм тиха смърт

***
имах да му казвам
хиляди неща
успях само
да го целуна

***
мисълта
за дяволската ти
невинност
оскверни
мислите ми
за
свобода на чувствата

***
беше ми излишен
но не можех без него
липсата
роди
копнежа

***
всеки път
когато
се домогнеш до сърцето ми
нещо ти подсказва
че трябва
да внимаваш
на какво обричаш
несъвършенствата си

***
стапям се
в мислите ти
залепвам на устните ти
сякаш
там ми е мястото

***
трябвам ти
като
сутрешната цигара
без която
цял ден страдаш

***
обичах го но никога
повече няма да му вярвам
ето така осакатя
любовта
ще проходи
когато се роди наново

***
докато
заблуждавах сърцето
то отвърна –
все ме връщаше там
откъдето бягах
утрото не е по-мъдро
но е по-необходимо

***
запази думите
това
което не казваш
говори достатъчно
пепелта топли
повече
от необуздания огън

***
беше разтърсващо
беше мълниеносно
така го запомних
така ще го повторя

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
Ръцете бяха студени
Захарта в кафето
Се разтваряше като кубче лед
Стените бяха олющени
Ароматът оставаше
Вместо мен

***
сухите му устни изричаха думи
мръсните му ръце докосваха
въображаеми вещи
кафявите очи гледаха празно

в гръдния му кош
започна да вали

***
Пръстите му ме докосваха така
Сякаш го прави за първи път
Очите му ме гледаха
Сякаш никога повече няма да ме погледне
Бягах от него
Сякаш бягам
От нещо което не е мое

***
устните му гонеха тялото й
доставяше му удоволствие
извади ножа от панталона си
и я накара да го лапне
тя не искаше
беше я страх
тогава го пое в ръцете си
кръвта беше навсякъде
лежеше с нож в корема
а той изплашен побягна
из просторните пътища на щастието

Лай

зелен мокър
хълм
кален и влажен
до него
тъмно
студено и мрачно
стърчи
правата улица
преследва ме
лай на сенки
стоят и потрепват
двете ми недорасли гърди

***
усмивката се разнасяше по цялото й тяло
имаше някой до себе си
иглите в мозъка й бавно изчезваха
а топката в гръдния й кош
отскачаше сякаш бе спукана

***
долу клекнала със затворени очи
пред пейката зазидана в земята
неузрелите джанки – все така вкусни
докато си отвори очите разбра
какво трябва да направи

***
гледах как иска от мен
това което няма да му дам
погледите ни се пресичаха многократно
докато копчетата се разкопчаваха

***
Автомобилите бяха наредени в колони
Светофарите бяха спрели
Фаровете бяха загасени
Жестовете – неразбираеми
Целувките – безчувствени

Очите ми се затваряха

погледът по тялото ми бе кръвожаден
изхвърлената тръба облекчи тежестта
хапчетата се разграждаха в организма ми
яростта остана

***
очите й са празни и пълни
дъждът на балкона капе по главата
с всички неизчезващи мисли
дъждът става все по-силен
а мислите все по-тъмни

***
Раните ставаха все по-дълбоки
Кръвта все по-червена
А думите се изписваха
По ръцете й

Нарязаните ръце
Бавно докосваха кожата
Етикетите се разлепяха
Кръвта спираше

Облачно

Луната бе кръгла и закрита от облаци
Блоковете светеха като сняг
Уличните лампи бяха тъмни
Фасовете – изхвърлени до контейнера
Десетина на брой
Един – незагасен

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Тиаго и пеперудите

Тиаго се грижи за пеперуди
това е работата му
каза ми го снощи,
когато се видяхме за малко
общо взето
храни ги,
дава им вода
оставя ги да летят
казва, че всяка пеперуда има свое цвете
което обича най-много
и стои само в неговите листа
За тези 7 дни, в които живее
пеперудата
се ражда
научава се да лети
влюбва се в цвете
вкусва соковете му
ражда
и умира.
Тиаго не е биолог
Но обича пеперудите
стои по цяла нощ
Надвесен над пашкула
За да види
Първото разтваряне на крилата
И дори сам иска да е пеперуда
„За да живее в метаморфоза“
аз си мисля
Що за чудновата работа
И питам
На кого изобщо са му притрябвали пеперуди.
това е най-красивата работа на света – казва
и жалко за тези, които не ги виждат, които не мислят за тях.

На баща ми

Той пълни лулата
С мълчание
Със съзерцание
Със спокойствието на дните
И увереността на годините
С търпението на мъдростта
С песента на бяла лястовица
С полет на нощна пеперуда
С тежестта на думите
Със смях на дете
Със силата на миналото
С любовта на настоящето
С дъх на уиски
С дух на вечност

***
Тя е от онези жени с цвят на мълчание,
опитва да му разкаже за себе си
с ехото на плътта.
Той вижда само голотата
и потъва в нея.
Тя го оставя да се дави.
Той умира там,
където е започнал.
Сутринта,
когато тя отваря прозорец
в малката си стая,
го усеща как влиза
като свеж въздух в дробовете й.
Той избутва котката
с дългите си крайници
и ляга на леглото.
Съновно
Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

В напълно празната сутрин:
Една песен от лятото
едно изсъхнало кокиче на масата
мъхът по гърбът й
полускритата голота
гълъбът на прозореца
обувките по средата на стаята
следите по чаршафите
и това всичко
както и много друго
разказват
с размазано червило по устните
с ябълков дъх,
запъхтян от усещания
без ръкомахания
тихо
без метафори
без цинизми
без сложни конструкции
без думи дори
с цялата лекота на живота
с онази простота на жеста,
с който отмяташ косата си
за да видиш
колко е часът
и онази притесненост,
когато си търсиш ключовете
и това всичко
както и много друго
разказват
нашата малка история
нашето вчера

и още гори по очите горялото
и още стискаш ръката ми
и още бълнуваш
и моят глас още е дрезгав
и още си моя
и още заспивам
в косите ти
и още е сън

Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

Марсилия

Марсилия живее на улицата
Като заспал рибар
Като пристигащ моряк
Като търговец
Постлал килимчето си на земята
Като артист
Танцуващ в огъня
Като силует на жена
В тъмното
Като силует на самотник
До нея
Като вкус на море
И миризма
На подправки
Марсилия
Не се побира в себе си
Разлива се като
Пастис
По улиците
Губи се в мръсотията
Ходи боса по плажа
Маха на корабите
Или
Заговаря младите
С африкански акцент
Смее се на туристите
Които я търсят по картата
И не знаят че
Марсилия живее на улицата

***
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“

От дъното на дробовете
През лабиринта на тялото
Парещ под небцето
Треперещ по устните
В – ДЪХ – НОВ – Е Н Е ЧОВЕКЪТ

Сподели дъха си с някой
Който не познава думи
Който отмерва нощта в
дихание
Който диша топлина
През зимата
сгрява устните
И ги рисува в розов цвят

Не забравяй да дишаш
В тъмното
Под водата
В съня
Под пръстта
Не губи дъха си
Загуби се в него
Не умирай
Превърни се в дух.

Старите рибари

Само старите рибари виждат
Всички нюанси на синьото
И познават
Плажовете, които пазят до късно лятото
Само старите рибари
Успокояват вълните
Хвърлят думите си в мрежите и
Замлъкват
Като в откровение.

Португалия

Португалия е океански залив
спуска се
по калдъръмените пътища на Лисабон
и потапя в безвремие
мислите на онези
опитали солената вода
на живота
Португалия е солта на живота
поръсва с мечти
празния свят на пристигащия
и оставя вкус на
оранжево лято
Португалия се разхожда боса
по неравните си павета
неравни
като линиите по ръцете
на любимия
който обгръща с
онази топлина
с която
Португалия изпраша
всеки странник
решил за мъничко
да стъпи в рая
Португалия е танц
танц с онзи
вътре в теб
с който
рядко ти се случва да говориш
танцуваш сам
под звуците на
Fado
и някак чувстваш
щастието
в простотата

Париж

Отново в този град
Който не спира да се върти около себе си
Като момиче
Възхитено от жената
в огледалото.
Отново в този град,
опиянен от извивките
на улиците си.
Отново в този град
толкова горд, че
Ще поиска да го гледаш в очите със смирение,
да стъпваш тихо по паважа,
да говориш езика му,
да дишаш парфюма му,
и аз го правя
и аз те гледам мълчаливо с примирение,
мой Париж,
защото си красив.

Барбара

Барбара е рижаво момиче.
по кожата и се разхождат хиляди лунички,
косата й расте нагоре
и често се заплита в клоните,
между листата.
Барбара е много мълчалива,
съзнанието й ражда думи,
които само птиците разбират.
Барбара танцува с вълните,
едва едва пристъпва,
след нея пясъкът
остава недокоснат.
Барбара припява на морето
старата мелодия позната
Събужда слънцето и отлетява.

Не си отивай, Барбара, едва е утро..

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Събличане

Съблечи
бавно
тънките
презрамки
на света ми.
Позволи ми
да остана
само
по бодли.

Клошар

Сред кашони
и кучета
говори
от името на
Господ.

Глухарчета

Глухарчета
спят в белите
си нощници –
нещо в
сърцето ти
се счупи.

Съдбовно

Когато колелото
на живота
и кръстът
на живота
ти се засекат
за миг.

Обещания

Аз и ти –
бъдеще време
в миналото.

Граници

Слагам си граници.
Слагам ти граници.
Светът ни
слага граници.
Отново.

Паяжина

Увисва между
звездите
натежала
от мечти.

Игнажден

Когато Берлин
влезе първи
в дома ти.
Тогава
и водата
в теб
замръзва.

Атентат

Бездната в мен
боли повече
от бездната
отвъд.

Лабиринт

Тези
мисловни
коридори
съм ги
минавала
хиляди
пъти.
Но има изход
Има изход.
Животът
ще ми
изпрати
нишката
по теб.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
накарал я да пише
поезия
слушали заедно музика
чели книги
гледали филми
и пиели
размазвал й дъвка
в чаршафите
целувал я
засрамвал
разсмивал
джаз и бира й давал
гръден кош
и други
части на тялото
след 68 години
тя му извадила
всичките зъби
и прегризала бенките
контузила му
здравия крак
и умряла преди него
по-късно заживели щастливо

***
слепеца пак си хапва ягоди
помирисва ги
осмуква
и сдъвква бавно

вади внимателно от устата си
едра костилка
знае
че яде сини сливи
като малък ги мислел за ягоди
така му казали
така разбрал

жена му го обича
в старческите му ръце
пуска сочни сини ягоди
смее се
нарича го старче
гледа го
а очите й
с ягодов цвят

***
счупила си нокътче
преди да го забие във врата му
на
дядо Мраз
с червено яке
и обувки с малък номер
който я опипвал вечер
по психопатската му мутра
се разливали сезоните
на тъпото й отчаяние
че е пораснала
преди да е била
дете
красавица
в училище
й казвали Снежанка

***
във влаковете от безсъние
бреговете се докосват на изпращане
осъмнах със отворени очи
и сготвих себе си
почистих си душата
напълних устните
завря главата ми
преди да спра живота си
поръсих се с децата ни
и те засипаха очите ми с цветя
нарязани прилежно
китките докосват
тънките ми плитки
те пълзят в чинията
огледай ме
в реката
и вълните
ще ме върнат сънищата
пусни врата ми
късно е
не ме целувай
по релсите се влачи болката
със идването
и със тръгването
все съм същата

***
по напуканите устни на асфалта
стъпвам
и плюя във устите на небето
прецакани са облаците от мълчание
а аз съм жадна
и събирам тихи крясъци по пътя
джобове пълни с умиление
към ония гарванови птици
които носят човки във очите си
прости ми
че си мисля за умиране
когато се излюпва
смисъла
дъвчи храната на поетите
и плюй в устите вместо мене
от десет все един ще литне
преди да го застрелят

***
публично
признание
че те обичам
съм оставила
във джоба ти
пиано се чува
от коридора
за тебе съм поискала
да свири момиче
разплакано с усмихнати устни
дъждовни капки по прозорците
се стичат
а вън не вали
поисках за тебе
всички котки
да млъкнат
помолих се
запалих свещи
бичувах се
и сега съм готова
смирена и разкаяна
да те превърна
в Бог

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***

Няма значение колко далеч от морето
– ти ще си вкъщи.
Няма значение, че е толкова вероятно,
колкото две цветя да се срещнат
без пчели,
но все пак аз вярвам в онази звезда
на небето,
която ми показва пътя към теб.
Няма значение къде,
прибирам се у дома.

Смъртност нула процента

И пред мечтите на този девствен залез
денят е победен от булото на нощта.
Елегантните ѝ блещукащи брошки
потъват все по-далеч от нас
и по-дълбоко в небето за пореден път.
На земята нищо ново – дъжд от дълги минути
покрива безпощадно кратките ни тела.
Аз и ти, мили, вечер винаги ще работим с факти,
все пак ние не сме нищо повече от чиста наука.
Не си ли чувал с потупването на сърцето си
как вторият закон на термодинамиката обещава,
че да се унищожи енергия е твърде немислимо.
Не усещаш ли с повдигането на гърдите ми,
че аз и ти никога няма един друг да се загубим,
изчезването ни от картата е също просто фикция.
Нашите души ще бъдат първо пепел от светулки,
после мигове от вечност, както и самата вечност,
а накрая спътници на нови неопитомени тела.
Те непременно ще се срещнат, за да си правят компания
в един нов неспокоен свят и в един нов непознат Мюнхен,
отново и отново…

***

Слънцето изгрява от тухлите на съседния блок.
Наблюдавам първа този изгрев (за някои залез)
все едно не е докосван от друг.
Разхождам се по парапети
И разплисквам надеждите си по паважа,
вътре водата ми е спокойна –
точно тридесет и седем градуса,
плочките се свиват под краката ми
и малкият балкон от улица Зендлинг
се изпарява без предварително предупреждение.
Слънцето и аз ставаме опит за безсмъртно съединение,
Докато по мен се разтича едно нестихващо стихотворение.
А за да съм добре, а за да е терасата цяла,
не е нужно много.
Едно малко сърчице я сглабя
и денят преминава отново по-невинен
от крила на пеперуда.

Морският човек

Светлината на деня ми
– синият му поглед.
Шумът по пода
– стъпки на море.
Без иглолистни дървета,
твърде юли е в душата му.
Глухарчета,
подари ми той глухарчета,
те ми разказаха
за несъществуването на ъглите.
И залез няма.
Само утро е в ръцете му.

Вечерна Варна

Поливам с джаз минзухарите
от прашната мансарда
и се оставям до прозрачното на стаята,
смъртен свидетел на безсмъртното.
Навън няма никой.
Скромният морски град
започва и завършва с буни,
вълните са естествено продължение
на тънките му улици.
Стъпките от пясък
напомнят на луната,
че имало е друг живот,
докато чайки разбиват гласове
по платна, покриви, площади.
Излизам тихо от излишното
пространство на глупавите си стени.
Разхождам се между приливите
на сънищата и мислите си.
Захвърлям косите си по котвите
и изведнъж си имам всичко –
няма нищо по-свещено от морето.

Любовно писмо

Представи си само колко фалшив би бил
свят без любов и цигари.
В такъв живот никога нямаше да се срещнем,
да смесим залезите с изгревите,
да осъзнаем колко смъртността е наша.
Дим след дим аз обичам
да пея гола под водата
и никога няма да се откажа от отливите,
те ми напомнят за луната и за теб,
вълни са нашите метафори.
Смъртта ще е много студена,
следователно животът е топъл,
макар и да не сме заедно…

Пореден

Като листче за цигара е,
намираш го трудно
изпод всички други вещи.
Навиваш го лесно,
даже той сам вече е бил
прегънат, но леко.
После гори бързо,
топи се без пощада
изпод начервените
ти устни.
Накрая изчезва,
Забравяш го,
просто пореден лист,
и започваш да търсиш нов
сред още съществуващите
облаци дим.

***

В такъв момент от вселената
искам да заспя след ярките образи
под твоята нежна ръка
и да сънувам теб,
ако някога въобще би ми позволил
да сънувам,
вместо да живея,
или да живея,
вместо да сънувам.
Ние сме едно топло кълбо от енергия,
А далеч някъде снегът се топи невъзмутим,
почти излишен
в нашия елемент от вселената.

Казват

Не обичам вечер да се прибирам сама,
стаята ми непременно се пълни в пердета
от недопушени цигари,
пропукани китари дрънчат от екрана,
гримът рисува кривите от изминали любови
по избледнялото ми лице,
а ръцете ми плачат,
протъркани от чашите с червено вино,
бялата риза е поискала да умре,
но не сама,
най-боли по краищата на забравените чаршафи,
но такава, казват, била младостта
и всичко било наред, казват…

Повече живот

По пътя за смъртта мечтая
животът все пак да продължи
да ни приютява в своето легло.
Възможно ли е някой някога
да напусне обитаваното място?
Не оставят ли птиците своите пера
по всички градове, в които
са се разхождали нощем по небето?
Ще ми се да вярвам,
че сме почти като тях
и обичаме своите криле,
но повече живота.

Muerta

Животът и аз взехме това решение:
искаме да съм много неща, но най-много човек
и да получа от Muertа повече, отколкото да ѝ дам.
Тя не може да бъде съкратена, но гледам те аз,
очарователна е срещата ни в пустинята на мравките,
върху корицата на нашия първи брой е начертано:
пътници без билет се сблъскват
случайно във вражески влак.
Цветовете ни са с подобни светоусещания,
спираме да правим смисъл и просто се целуваме.
В това тъмно купе убиваш постепенно
моето задоволително съществуване,
обличаш ме в живеене и ме пазиш от ежедневието.
Не ни остава много освен да сме истински
и да възприемем този ден,
докато обичаме, нищо няма да й дадем.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кислород

някъде между семантиката на лавината
и потопът след чашите които не изпихме
те чувам да казваш как гръмко ти е спряло дишането
и ме молиш пак да бъда кислородна маска
или пък машина за убиване на хорски въздух
онзи който заедно ненавиждахме до болка
защото ставаше само за това да не умреш
а не правеше нищо по повод живеенето
помня как се стараеше да оправдаеш мързела му
но всячески усещахме че е наша задача останалото
затова сега е най-добре да си припомниш
че няма да започна да живея хроно(логично)
и че след днес може и да има утре
но може пък да дойде вчера и да дишаме

Когато ми се пише за теб

когато ми се пише за теб
изливам мастило върху стената –
по-чисти тапети не съм виждала

нЕ
и после спира да ни има
спира онова което никога не започна
ключиците ти не си намират катинарчето
започваш да пращиш като станиолче но ти липсва сладкото
лепкаш цялата, липсваш цялата
завиваш собственото си нищо
люшкаш го, пееш му
така и не млъква
какво толкова..гледаш възглавничката..виждаш възглавничката
“Ще е бързо”-казваш си
1.2.3! Готово
4 – вика името ти
глупачка
как да убиеш онова дето не е-
в процепите между гънките на устните ти
има малки ефимерни длета
при всяка мимика ми постилаш червени килими
ще тръгна, мила, идвам ти казвам
само да нахраня нашето Нищо
че да ти щипе на небцето или-То

онова, което НЕ Е, Ти и Аз
Или
онова, дето Сме въпреки себе си

Шепни ми.

Първи писък

пръстите опират утробата на пурпурното кадифе
зачева нови и нови букви с всяка от гънките си
всичките новородени са мъртви..без едно
носи се смрад на полуживо което е по-лошо от полуумряло
нима въжделенията на ума имат паспорт
за преминаване отвъд границата на пъпната връв
и ако е така кой реже лентата за откриването

ако понесеш смъртта на собственото си рождение
си из себе си
ако понесеш раждането на собствената си смърт
си из Нея
вдишай

търсене

в душата на бялото
преставам да бъда себе си
започват стенания и се ронят люспи
от гърба ми, който вече е нечовешки
а само чужда плът, изтезана от камшици
оставили белезите си от един по-друг живот
който още стои неизписан
затова ме дращи и пука
като неродено в десети месец
като жътва през есента
и трамвай в 1 часа по Раковска
където няма пътници
но има тръгнали на път
тук сричките ми се ронят бавно
като всяка троха разменена от враните
предадена от майката на малкото
в един безмълвен реверанс на Вселената
където живота е остаряла пералня
която се върти по-бавно от другите
и не изпира докрай
а само привидно изчиства мърсотията
впита във всеки шев и кройка
и аз оставам единствения контраст в пейзажа
където падам по-гръмко от комета
за която никой астроном не е чувал
събирам си сричките, като съблечени дрехи от пода
пристягам сутиена и завързвам обувките
и продължавам да скитам
докато един ден не намеря
къде да си постеля белия чаршаф
и да го надраскам катранено
за да спре да ме боли гърба от камшиците
и да не държа рожбите си повече от 9 месеца

До дъщеря ми

знам че всичкото дето ми тече от очите
са само водите от неслученото ти раждане
знам че когато чета наум е само защото
ме чуваш по-добре в бездумието
знам че онова дето ме боли в дясно
го правиш само за да предпазиш лявата ми половина
знам че чувам пулса си през стените
поради ритъма на нашите два
знам че колкото повече обичам себе си
толкова повече давам на друг Някого
знам че всеки път щом прокървя
е само за да добият цвят твоите устни
знам че се задушаваме взаимно
само да може всяка от нас да има дъх в дроба си
знам всичко, което не трябва да знам
но мила, чуй ме когато ти казвам:

по-добре е още да не те е имало
отколкото да те няма докато още си

The Void

тракане подобно на чакане
като БДЖ във всичките сезони
но не вътре а пред бариерите
на нищото което следва
безглаголно застинало сляпо
все пак удобно за описание
за настаняване в него ако щеш
способно да те погълне
колкото и сито да си го намерил
не брои не мери егоцентрично
манифестиращо себе си
споено в себе си със себе си
самодостатъчно затова и пошло
застанало над всичкото
обесено пред нямането ти
като амвон
като стълб
и като скеле
разгърнало ръцете си да те поеме
да ти попее да те приюти
мислиш си че е хралупа
дом е казва ти
залепва си табелка „СИГУРНОСТ“
рисува къщичка
лепи тапети с цветя под бряста ти
и точно затова и го напускаш
и точно затова и не дочакваш
обичаш влакове
но мразиш разписания
табелките са за уютните
дом е сам да си посока

***
в антракта между битиетата ми
си те съчиних, измислих и налучках
стонът е фалшив диригент
не затихва в паузите
измежду трептенията
на струните им по мен
ти усетих отсъствието
прости ми –

твърде много са ми единствените
за да те направя следваща

Мъртво вълнение

а как бих искала да те превърна в риба
да си толкова тиха и люспеста
че когато те събличам
да те пуска всеки че си се изплъзнала
и си казвам:

‘давай, дете, реагирай’

после обаче се сещам

как на 9 ми отрязаха хрилете
уж да дишам по-свободно
плюя над тази свобода под надслов:
“кислорода е живот“
щом ти живееш в Марианската падина
а аз под леля Ваня от 2рия етаж
която днес сервира хайвер ‘от куртоазия’

дишаш ли ме, рибо?

обругавам свободата си
има толкова малко аз в мене
че си говоря сама с тебе:
ще пия средата около теб
ще ям неродените ни деца
ще дишам с твоите псевдо дробове
ще говоря твоето бездумие
току виж
те глътна
задавя се
и спра да съм свободна

колкото повече(са), толкова по-малко(си)

***
стоманата убива фалша
в сенките зад завесата
голотата опъва на простора
сивите гънки на облечени думи
усили мълчанието си с още децибел
мисля че оглушавам – пищиш
виждам съвършенството на
разсеяни кръгове във водата
докато камъка още е във въздуха –
хвърляй

Успение Богородично

след целувката ми по иконата – ален отпечатък
след мене никой не се моли на девица

Предумишлено

хрущялите ти – резби на портите към себе си
започват да скърцат все по-упорито
сякаш сме във филм на Линч
толкова коварно изнасилване
може да стане само с разрешение
позволяваш ми да разбия ключалката
докато пускаш ключа отдолу
не парадоксите са лудост
лудост е да наричаш лудост
онази която не е
цялото ти пространство вътре
мирише на потта ми
какво друго да изпаряваш отвън
щом от нея са сълзите ти
мразя всяка влажност
която не се излива от мускули
казваш и То е такъв

и подава в червени тласъци
престани моля те- мразя метафори
ще те заключа отвън в тебе си
интерпретирай ако дръзнеш поанта

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
аз съм адът
в който живеят
две малки слънца
по време
на ледников период
и носят лицата
на децата ми
страх ме е
да не видя страха
в истината
на очите им
и да помоля Бог
да ме обича
като болка

преди смъртта на мухите

на 19
мечтите все още са
странни израстъци върху гърба
нещо като криле
на мухи
които шумно се крият
в топлите стаи
на съзнанието
бръмчат
блъскат се
в прозорците
на детството
с надежда
че ако го напуснат
навреме
може да се превърнат
в ангели
да видят рая
и накрая успяват
да счупят стъклата
на желанието си
по-рано
за да излязат навън
където зимата
ще ги убие

***
омръзна ми да зашивам
раните
по себе си
като след ампутация
да се превръщам
в материя
която е по-мъртва
и от времето
отвътре
да съм булката на франкенщайн –
малка кръпка от чужда реалност

***
сълзите ми
са с вкус
на розите
които не ми купи
а ти помниш
само
бодлите им

***
в забравените реплики на другите
играя монолозите си
импровизирам
до прималяване
но никой не чува
сценария
който
няма свое лице

след време

потопи пръстите си
в мокрите
дълбини на косите ми
и ще почувстваш
тъмните водорасли
които
си забравил
как теглят
надолу
погледни бавно
в очите ми
за да намериш
дъното на морето
и да потънеш
завинаги

***
хиляди малки светулки
накацали по крайните панелки
денем са моето бъдеще –
бавно
като първия още трамвай
запълзял
върху влажните релси
на надеждата
която вечер
умира
с вечерния дъжд
превърнал всяка светулка
в просто поредния
тъмен прозорец

***
спомените ми
все още гонят
котките
по чуждите дворове
където все се опитвам
да хвана
поне един
от деветте им живота
но мога да имам
само
сенките им
които отдавна
не искат
да си играят
на криеница
с мъртвото
в мен
лято

***
двамата ми мъже
спят един до друг
единият е
бъдещето ми
което ще се изгуби
в живота
другият –
моето минало
с вече разбити илюзии
сина ми
и дядо ми
времето неизбежно
ги разделя
но ги събира
еднаквият дъх
който носят-
най-прекрасния шепот
на обич

***
все повече
приближавам земята
докато мечтая
за облаци
но само те
ми пречат
да се изгубя
между гънките
на времето
което непрекъснато опитва
да ме превърне
в бялото поле
на самотата си

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017