*
С Господ спим на двуетажно легло.
Сутрин той слиза по стълбата.
Страх ме е някой ден
да не поиска да я изкача.
*
Тя пълни с ведро
млечноснежните Алпи.
Разклатена капчица
изхвърча,
удря металната дръжка.
Лавина.
Тя поема с устни всички авантюристи, които се стелят по пътя към недрата ѝ.
Тя е крайната дестинация на неутолимостта.
Знаеш ли, че
за да даде мляко една крава,
тя трябва да бъде изнасилена
и нейната рожба да бъде отнета?
Поглеждам света през очите на кравата.
Развратни разкрачени тичинки.
Обръщам посоката.
Оголено виме.
Пръскам лава.
Лепне лилава лъжица.
– Мамо, сложи ми мляко в мюслито.
*
Прокарвам пръст по настръхнало гръбче
на риба.
Извива се във възглавничките на дланите,
пръхти.
Защитавам душа в ръцете си.
Разполагам с душа в ръцете си,
а в двете състояния на материята
тя е съхранена и не е съхранена,
тя ме съхранява и не ме съхранява,
само не трябва да поглеждам.
Тихо жужене в стаята.
Премигвам и отварям очи.
Шрьодингер съзира кутията с котката.
С периферията
вълновият спектър дисонантно се измества.
Алтернативните състояния завземат битието.
Трансцедентален ред.
Кола минава на червено.
На мантинелата – детски обувки.
Кой пусна ръката в синхрон?
Рибата още е в дланите ми.
Аплаузи.
Мухата излита доволна.
*
Когато лъв
напада лебед
саваната пристъпя бавно.
Да дебнеш победителя –
отчуждаването на природата
Ако носи нож
дали важи да го забие във гърба?
Или тогава
трябва да изстърже пера от шията
и да постави ножа
между престъплението
като в онази норвежка сага?
Дали Ромео и Жулиета
са така романтични,
защото нямат пистолет?
Или сега,
ако бяха избързали с още една открадната целувка,
Сафо нямаше да ги подмине
и щеше да качи Жулиета
на ковчега на Ной?
Ако Бог беше сляп
и изпуснеше една балетна пантофка,
точно преди Възвишението,
дали лебедът щеше да изпее
своята последна песен
преди да захапе лъва?
*
„Планините, които носиш, трябваше само да изкачиш”
Обесен чорап на най-високия клон
– това е войната.
Хората с длани изкачват ствола,
кората се лющи и пари,
смола и мъзга хвърчат и мътят очите.
Но хората бързат,
кръговете от кожата на дървото са лабиринтът,
през който егото трябва да премине,
за да се докаже и успокои.
Гордостта при войната не е просто самочувствие,
тя е част от всяка материя
от тленното и непреходното.
Войната е зараждаща сила
на всички първични ереси,
на вакханалиите с всевишното.
Хадес нахъсва кучетата си
след Тристан и Изолда.
Войната изкарва човека
от всички дефиниции.
Войната е еклектична, но така проста
и достъпна.
Хората чакат войната и искат
възмездие.
Аз се боря със себе си
да надмогна инстинкта.
Твърде стриктното предпазване
ядосва природата.
Каква гротеска –
да съхраня теб за себе си.
Съвсем забравих
свободата,
съвсем забравих,
че си направена от макове
и само вятърът те подчинява.
Сега сме само аз
и пазя себе си
да не бера полски цветя
и да не купувам растения без саксия.
Затварям прозорците
през пролетта,
за да не ме навестяват полени,
защото запушват гърлото ми.
Или май аз кашлям
заради едни други власинки
от гърдите до гласните струни.
Станах цветар
и започнах да давам съвети
за занаята:
Не правете букети от цветя,
ако нямате достатъчно дълбока ваза.
Подкосете им стъблата!
Вярно, ще загубите аромата и цвета им
и в дома ви пак ще се стелят
бурени.
И през кожата пак ще прозират
тръни,
но поне ще престанат да растат
ненапоявани.
Насърчавам група от таралежи.
*
Утопично бездомно е знанието,
скита в едно перманентно безвремие,
унесено в блянове,
как то заслужава
да бъде прието,
как някой екзалтиран младеж
с хипнотични зелени очи
ще го повика,
припряно ще го покани в дома си,
ще направи кафе, почти без да стъпва,
а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.
И ще правят любов
в сюблимни екстази и стонове.
Каква порочност е
да се отдадеш на интерферентните вакханалии
на страниците,
черно-бели ивици,
черно и бяло
в монотонни концентрични кръгове.
Дифракционни решетки
в спирали.
Въртят се.
Цветът е химера.
Светът е химера.
Евфемистично крадеш живот
почти да не засегнеш другите,
че си позволил на себе си съществуване,
без хедонизъм.
А само с класици
и философия.
Има ли смисъл от толкова сиви моменти,
само букви и листове?
И няма насищане.
Какво придобива значение
ако краят го няма?
И как да спреш фанатичната вечност,
било то и в полите на Рая
в полата на Рая
(Елена от Троя,
Елена от Тракия
в земната същност)
и в корсета на Ева
(и жартиера на Калина от бара)?
Режа части от плат
и ги маркирам с тебешир.
Оцветените са тези, които вече съм научил.
Празните са предстоящи начинания.
Бели и черни,
шах на пешеходна пътека
Ако имам повече бели, отколкото черни,
защо да продължавам, като знам толкова много?
Ако имам повече черни, отколкото бели,
нарушавам стандарта.
Губи се време.
Достойният не пропуска.
Имам поравно.
Смесвам цветовете
и правя конфети.
Късам си крайче от тебеширена страница –
същинска хармоника!
Свиря на лист.
*
Бог се протегна в кревата си.
Дървото изскърца.
Хората тичаха в паника.
А днес просто беше Неделя.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017
