Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing
На звездобройците
Разкарайте се всички
лъжливи ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци!
Умници, дето вечно
гадаят по звездите:
дали ще има слънце
през цялата година,
или със гняв небето
порой и град ще прати,
полето ще съсипе,
ще потопи гемии,
лозите ще очука.
Лъжливи звездобройци!
Разкарайте се всички!
По две звездици само –
очите лъчезарни
на моята любима –
като слепец безумен
щастливи дни предвиждах,
безоблачни, с взаимна
любов и радост пълни.
Но сълзи ми избиха,
угрижен се залутах,
потънах в срам и мъка,
направо ми се мреше.
Те – само две – ми взеха
ума и се поддадох
на тяхната измама,
а вие тук твърдите,
че другите са честни?
Продажни ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци,
не ща и да ви зная!
Първата любов
Годините, опасни за сърцето –
младежките години – отлетяха;
красавици – в чужбина, тук – отдето
поискаш, покрай мене се тълпяха,
но свободата си опазих – ето,
сега признавам гордо, без уплаха:
когато ѝ оказваш съпротива,
тогава любовта не те убива.
Красавица неземна спря пред мене –
защо, защо ми беше да я срещна!
Лице със румено от свян пламтене,
очи-звезди, пробили мойта грешна
чувствителност; къде ли да се дене
терзаният от мъка безутешна?
И устните зоват да ги опишеш,
и снежната ѝ гръд да помиришеш!
Нима в приют ще хукна да се крия,
когато тя пред мен сияе ярка
като посестримата ѝ-стихия,
опарила сърцето на Петрарка
навръх Разпети Петък? Мен самия
ме порази с такава рана жарка,
че ден и нощ съм в треска и не мога
да овладея своята тревога.
От бледния ми лик не ще се трогне,
дори и тъжна песен да запея;
безсънието как да ми помогне
и сълзите, проливани по нея,
щом няма тя от мен да се възторгне,
а аз накрая пак да се засмея?
На горделивеца така се пада,
когато се заглежда в дева млада.
Та свободата ако ти се свиди,
не хвърляй на моми око тогава!
Седи ли мирно то, не ще да види
и чудо, ама ха, де! – вечно шава:
пленено от любов, търпи обиди
и разума напълно притъпява.
Повярвай ми и не дразни съдбата,
че като мен ще си строшиш главата.
***
Израснало под сенчеста дъбрава,
стихът ми-цвете твоя лик не среща,
от който стихва грижата зловеща
и болката отслабва и изтлява,
и погледът ми все по-ведър става,
и вътрешен покой духът усеща,
и радостта отново го повежда
към сладостна поезия и слава;
не, цветето ми не е избуяло
там, дето любовта струи честита
и пролетното слънце е изгряло –
то – химн на верността – без вест се скита отчаяно, посърнало и вяло, язвено в мрак и задух до пресита.
Морякът
Добър ти път, невярна!
Гемия ми се мярна –
със залп към мен лети,
а моята надежда
в морето се изцежда:
по друг въздишаш ти.
Чу в храма как се вричам
докрай да те обичам
от страст по теб обзет.
Ти също, свила пръсти,
пред Бога се прекръсти
и стори свят обет.
Аз – стар мореплавател –
съм врял, кипял, препатил
и изкушаван в грях.
Най-първи хубавици
ме блазнеха – сълзици! –
но ето, устоях.
Привързва се морякът:
изду платна южнякът
и се завърнах тук.
Дойдох, но що да видя:
девойката ми свидна
омъжена за друг!
Потеглих с гняв в сърцето:
да бях венчан с морето –
то чисто е поне!
Привлича, не прокужда
и вяра в теб пробужда,
но то; жените – не.
Моряци сме – ни трясък
ни плаши, нито плясък:
смъртта е наш компас.
Но прегърми – и толкоз;
любовната ни болка
ни трови всеки час.
Гемия ми се мярна.
Добър ти път, невярна,
жъни каквото ся!
Горката ми надежда
в морето се изцежда,
дано да я спася.
Превод от словенски Людмил Димитров
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X